Върволица от политически кризи в Европа – от Германия и Франция до България и Румъния. Убедителна победа на Тръмп в президентските избори в САЩ и очакването това да повлияе на всичко от световната търговия до развоя на войната в Украйна. Продължаваща икономическа експанзия на Китай и озадачаващи процеси на Корейския полуостров. Осезаемо навлизане на Русия в Африка. Промяна в баланса на силите в Близкия изток след падането на режима на Башар Асад в Сирия и войните на Израел, които, от една страна, омаломощиха Иран и неговите прокси армии – палестинската „Хамас“ и ливанската „Хизбула“, но от друга – доведоха до тежка международна дискредитация за Израел след избиването на 45 хил. души в Газа.
Това са част от жалоните на промяната в света, които бяха заложени през отиващата си година и на които може да се гледа като очертаващи контурите на ново преподреждане на силите през 2025 г.
В началото на декември режимът на Башар Асад падна изненадващо, без да оказва някаква видима съпротива.
13 години война и положени сериозни усилия отвън и отвътре не можаха да го побутнат, но сега само за десетина дни групировката „Хейят Тахрир ал Шам“ (ХТШ) се спусна от сирийския северозапад, където се бе окопала, премина набързо през големите градове Алепо, Хама и Хомс, стигайки до Дамаск почти без да влиза в сражения с армията на режима. Башар Асад и семейството му просто се натовариха на един самолет и отлетяха за Москва, а лидерът на ХТШ – някогашен съратник на Абу Муса ал Заркауи в иракската „Ал Кайда“, а след това и на Абу Бакр ал Багдади в т.нар. „Ислямска държава“ – влезе в Омаядската джамия с добре оформена брада и облечен в маслиненозелена куртка (произведена в Китай) като нов освободител на хилядолетния Дамаск.
Това бе толкова странно и толкова неочаквано, че цялата работа изглеждаше повече като добре договорена задкулисна сделка, отколкото така чакания успех на революцията в Сирия.
Сделка, но сключена от кого, кога и с какви цели? Породиха се ред теории, повечето конспиративни, както се случва всеки път, когато липсва адекватна информация. Подозренията кои могат да са евентуално сценаристите най-често се въртяха около Турция и Израел, тъй като и двете съседни страни – едната от север, другата от юг – са окупирали сирийска земя. И наистина, случилото се изглежда на пръв поглед точно като триумф за Анкара и Тел Авив. Разбира се, в тези теории бяха намесени и САЩ, които също имат бази в Сирия и войници на терен, чиято задача е да пазят своите съюзници кюрдите на североизток и да противостоят на все още съществуващите гнезда – отломки от някогашната „Ислямска държава“ из разни села и паланки, пръснати из Великата сирийска пустиня и поречието на Ефрат.
В действителност обаче има една страна, която
държи ключа към отговора
на въпроса защо си отиде
режимът на Башар Асад
Това е Русия. Не е изключено Москва да участва в някаква сделка с някои от горепосочените играчи и други международни участници, но при всички положения е сигурно едно – без руснаците всичко, което се случи тези дни в Сирия, би било немислимо. Какъв е залогът и крайната цел на това Русия да спре изненадващо да подкрепя режима на Асад – ето това е въпросът, на който засега няма официален отговор.
Чрез Сирия на Башар Асад руснаците бяха сбъднали отколешната си геостратегическа мечта за топлите морета. От базата в Тартус те гарантираха този свой статут не само в Източното Средиземноморие, но и в Червено море и това позволяваше на флота им да изпълнява задачи, свързани с все по-осезаемото им присъствие в Африка.
Интересно е какво ще се случи с тази руска база. Възможно е новият режим в Сирия да сключи сделка с Русия, позволяваща да остане на същите позиции, като в това влиза и военновъздушната база Хмеймим. Но е възможен и друг сценарий. От известно време е налице
втора опция за руснаците
в Средиземно море и това е
пристанището край Тобрук,
което им е предоставено от ген. Халифа Хафтар – командващия Източна Либия, и съответно те могат да използват него за все по-амбициозните си планове в Африка. Дори е много по-удобно за тези цели, отколкото базата в Сирия. Това би могло да е една от подточките за размисъл около големия въпрос защо все пак руснаците решиха да изоставят режима в Дамаск.
Междувременно Франция започна да изтегля своите войски и военен арсенал от Чад, след като тази африканска страна неочаквано прекъсна споразумението си за отбрана с Париж на 28 ноември. Очевидно в полза на Москва.
Точно в този момент Жан-Мари Бокел – човекът, натоварен със задачата за преформатирането на френското военно присъствие в Западна Африка и личен пратеник на президента Макрон, бе в София, където имаше срещи с президента Радев и българските министри на отбраната и външните работи.
Той беше в България като част от европейска обиколка, в която трябваше да убеди няколко страни, сред които Испания, Италия, Нидерландия, Белгия и Унгария, да се включат с различно участие в новата архитектура за сигурност, разработена от Франция за тази част на света.
Два дни преди да кацне в София Жан-Мари Бокел бе връчил доклада си на френския държавен глава, като според документа в Сенегал, Кот д’Ивоар, Габон и Чад от общо 2300 френски войници трябваше да останат 600. По сто човека в първите три държави и 300 в Чад. Завишената бройка там бе заради особената застрашеност на тази страна, намираща се между рискови съседи като Нигер, Судан, Либия и Централноафриканската република – до една с руско присъствие под някаква форма.
Преди 3 години дългогодишният президент на Чад Идрис Деби бе убит и наследен от 37-годишния си син Махамат Деби Итно. След това в Мали, Нигер и Буркина Фасо се случиха серия от военни преврати и един след друг ръководителите на хунтата в тези страни избраха да работят за своето бъдеще с руснаците. Именно заради тази нестабилна ситуация
Франция поддържаше в Чад
военна база с 1000 души,
от които според новия план се предвиждаше поне 300 да останат на терен. И точно докато Бокел се опитваше да разбере с каква контрибуция България би могла да участва в този нов план, от правителството в Н’Джамена изненадващо се получи неприятна новина, придружена с подканата французите да се изнесат напълно от страната по най-бързия начин.
Единственото обяснение за тази рязка промяна в политиката на Чад бе предположението, че младият президент е поредният държавен и военен лидер от района, който е получил по-добра оферта от Москва.
Неприятен за французите подобен сигнал дойде и от Сенегал. Всичко това отваря огромна полоса за действие на руския Африкански корпус, който след рекрутирането на останките от някогашната групировка „Вагнер“ завзема нови и нови позиции в Африка. Само ако вземем Мали, Чад, Нигер и Буркина Фасо – това са страни с обща територия от над 4 милиона кв. км. Ако към това прибавим и тези части от огромните площи на Либия и Судан, където руснаците бяха допуснати да действат военно, политически и икономически, включително намесвайки се и в сектори от сивата икономика, ще се окажем пред
територия много по-мащабна
от тази на Европейския съюз
и свръхбогата на ресурси
При това положение човек би се запитал за какво им е на руснаците да продължават да крепят режим като този в Дамаск, и то на висока цена, при положение че е толкова безперспективен в много отношения.
Степента на солидарност на съюзите, в които САЩ участват, също може да се наложи да бъде преразгледана с идването на власт на Доналд Тръмп. И това би могло да се усети по-видимо още в първата година от мандата му. Което пък със сигурност би довело до напрежение на определени места на световната карта и геополитически пренастройки. Всичко това кара анализаторите да смятат, че идната 2025-а ще е година на очакванията.
Едно от най-трепетните очаквания е как Тръмп ще отиграе обещанието си за спирането на войната в Украйна. И дали това не означава просто оказване на натиск върху Украйна да приеме сделка с Русия, която може и да не се хареса на всички?
Какво би предприел
Тръмп в Близкия изток,
е друг интересен въпрос. Прекалени очаквания обаче не бива да се създават, като се има предвид фиаското с т.нар. Сделка на века между палестинците и израелците от предния му мандат. Гръмка претенция и нищо повече. Решението му за преместване на американското посолство от Тел Авив в Йерусалим изглеждаше като стъпка в правилната посока, но само в случай че бе последвана от признаване на Източен Йерусалим за столица на Палестина. Това не се случи, а параметрите на „вековната“ сделка се оказаха евтин трик – всички сериозни проблеми бяха препакетирани и представени на света като решения, без в действителност да са такива. Сделката на века на Тръмп бе по-скоро предложение за палестинците да вземат 50 милиарда долара в някакъв период от време, за да не получат нищо от това, което в действителност заслужават.
Сега спокойно може да се очаква, че близкото му приятелство с израелския премиер Биби Нетаняху ще го държи в състояние на сравнително мълчаливо съгласие с всички действия на Израел в Газа, Ливан и Сирия. Дори и по отношение на Иран, без да се стига до въвличане в сериозен военен конфликт, който би бил твърде неприятен за Тръмп и представите му за света.
По всяка вероятност ще има решение за извеждане на американските войници от Сирия, което пък би отворило апетита на други играчи да заемат опразнилото се място в театъра на сирийската вътрешноконфесионална динамика.
Остава под въпрос
дали САЩ биха се
противопоставили на Китай в
евентуален конфликт в Тайван
или в Южнокитайско море.
Може би единствената сигурна война, която САЩ се очаква да водят с Китай, е търговската. Създаденият по време на първия му мандат контакт със севернокорейския лидер Ким Чен Ун и трите им срещи в рамките само на 12 месеца може да са индикация, че по време на новото президентство на Тръмп Корейският полуостров няма да му създава сериозни проблеми. Но това е само поредното очакване за 2025 г.
Георги Милков, 24 часа
Споделете текущата публикация:
