Провалът на опита да бъде съставен служебен кабинет в чисто емоционален план без преувеличение ме отчая. Докато се надявахме най-после след тези избори да имаме редовно правителство, се оказа, че вече и служебно не можем да направим! Катастрофа е, а смятахме, че всичко в балканската ни политика сме преживели. Иначе казано – “отникъде взорът надежда не види”.
Беше преди десет години – време на протести, на непримиримост, на смесица от отчаяние и надежда. Времето на Орешарски…
Тогава в анализ на данните от поредното социологическо проучване известната социоложка Боряна Димитрова предупреди, че държавата е пред разпад.
“Българското общество тръгва по спиралата на институционален и политически срив, пишат от “Алфа рисърч” на база на анализа на обществените нагласи през октомври 2013 г. “Доверието към правителството тогава пада под критичните 20 на сто, а на парламента – под 11 на сто.” Дежавю…
Десет години по-късно данните за доверие в институциите са съпоставими, но усещането за катастрофичност и липса на светлина в тунела е по-осезаемо. И вероятно има защо – преди поне с доза оптимизъм мислехме, че сме длъжни да преболедуваме тази детска политическа шарка и ще си научим урока.
Днес виждаме, че сме били двойкаджии
И още – през други периоди кризите ни връхлитаха и отминаваха, тази продължава близо 4 г. и е най-дългата в следосвобожденска България. С новите комуникационни технологии светът стана още по-близък, а усещането, че тъпчем на едно място, става все по-силно.
Държавата – това са институциите. Под “институции” разбираме кажи-речи, всичко, което обезпечава нейното/нашето съществуване. Те са и администрацията на президента, и парламентът, и правителството, и отделните министерства, но далеч не само. Това са и агенции, и кметства, областни управи, различни държавни дружества… И към всички тях недоверието расте лавинообразно.
Безспорно най-голямо отражение върху дейността и поведението на всички институции надолу по веригата са най-главните – парламент, правителство и съдебна власт. Колкото повече те са поразени от вируса на недоверието, толкова повече този вирус се разпространява по цялото държавно институционално тяло.
Един конкретен пример само отпреди дни сякаш като по поръчка дойде, за да обрисува този масов разпад. Това е случаят с пожара в незаконния хоспис в Банкя, при който загина човек. В центъра на малко градче, в сграда – паметник на културата,
се помещава незаконен хоспис и никой от управата
не знае.
Пак по-късно няколко институции си прехвърлят отговорността като горещ картоф, след като се оказа, че все пак проверки е имало и – следващият парадокс – от тях нищо не следва. Пълна безотговорност по веригата, защото на никого не му пука. А не му пука, защото чиновникът в момента няма нито мотив, нито отговорност.
Без да съм изчерпателен – да, това са двете основни липсващи движещи сили за функционирането на институциите. Точно тях унищожава политическото безвремие, партизанщина, боричкания по върховете на властта, които като с киселина изгарят системата.
Вече шест парламента само за 3 години насаждат тази буквално психоза на несигурност и неизвестност. Всеки идва на власт и в тази брутално конфликтна среда на разделение сменя досегашните чиновници със свои на принципа “по-добре верен, отколкото кадърен”. Как, за бога, в АПИ да имат мотивация да си гледат съвестно, честно и дори творчески работата, като всеки министър (а те идват през 5-6 месеца) сече там до корен? Кой да поеме творческия риск, кой да си сложи таралеж в гащите? Та те – и не само там
се питат по кой член точно ще ги уволнят!
И как основните институции – парламент и правителство, искат подчинените им десетки регулатори да работят добре, след като самите те ги държат там с отдавна изтекъл срок и самите те са като служител пред пенсия – никакви резки движения и активност.
Разпадът на институциите не става изведнъж, те стават все по-зле и неефективни постепенно и отначало не го осъзнаваме и го търпим. Нещо като ефекта на бавното сваряване на жабата. И си казваме примиренчески, че “карай, тука е така”. И както вече отбелязах връзката между основните министерства и парламент и институциите надолу е повече от видима.
Запитали ли сте се например, ако всичко си работеше нормално, какъв скандал би предизвикала някаква малоумна наредба, според която човек с двигателни проблеми,
на когото е отпусната помощната количка,
трябвало лично да си я получи…
И ако е от друг град?!
А помните ли през последните години колко дружества се откриваха и закриваха за хеликоптерите по система ХЕЛМС? Дойде едно правителство – направи една схема. Дойде служебното – отмени я. После пак наново. И всичко това доведе до медийна истерия по пристигането на първата въздушна линейка у нас, сякаш купувахме совалката.
Та нашите институции една електронна рецепта не можаха да внедрят като хората, кашата месеци наред беше пълна.
И още – една наредба за контрол на изгорелите газове не можем да напишем като хората, една система за ранно предупреждение не можем да внедрим, без да стане каша.
А фургоните с изпотрошена дограма, строшена тоалетна и мръсна мивка кой бездушник и безсрамник прати на отчаяните хора в с. Воден? А по смисъла на този текст – коя институция не си мръдна пръста да провери какво праща или я кара по опис и инвентарни номера?
Добре ли функционира институция, която получава рециклирани вагони и на втория ден не може да се оправи дори с климатиците им?
Та ние едва сега с решение на МС отпускаме пари за закупуване на „водни джобове“ – устройства за пълнене на вода. Горим от години, съседите ни също, климатът се затопля, имаме и институти, и учени, и прогнозни звена, и никой не си мръдна пръста… Имаме, но просто не ги интересува, демотивирани са, обезверени и немотивирани са. Та
нима с масовото безводие не е същото?
Анализи, прогнози, стратегии. И изведнъж се събуждаме с почти сахарски проблем.
Примерите могат да изпълнят цяла книга под заглавие „Особености на българските държавни институции“, но вие си ги добавете. Тези просто идат да опишат очевидното – целият държавен механизъм на практика вече е в ступор и причината за това е ясна – политическата несигурност, безпомощност и безпътица, разрушена институционална субординация и нулева мотивация в звената по веригата. Да го кажа просто на бизнес език – не може да искате отдел „продажби“ да работи ефективно, ако горе ръководството на фирмата се кара години наред кой да управлява и какво да произвежда. Иначе фирмата фалира.
В този смисъл – никога не съм виждал по-ясно категоричната и безусловна необходимост от съставяне на ново правителство след тези избори независимо от компромисите и цената. Иначе държавата фалира.
Евгени Петров, в. „24 часа“
Споделете текущата публикация:
