Скоро една приятелка ми каза, че съм влязъл в конвейера и трябва да пиша още по-остро. Че съм се загубил. После си мислех за чукчето на главния герой от „Изкуплението Шоушенк“. Криеше го в една Библия (там е спасението, господин директор на затвора!“), а когато надзирателите го намериха, то се беше изтъркало до дръжката. Малко геоложко чукче, изтъркано до дръжката.
После си мислех за Ицо Мутафчиев и Андрей Баташов. Не сме приятели. Работили сме заедно. С Ицо през 90-те (викаха му Коня във ВИТИЗ заради големите красиви зъби и усмивката, тогава не беше шеф на артистите), правихме едно телевизионно състезание в БНТ. Спряха ни на седмия брой. Някой искаше праймтайма в петък, а ние го бяхме спечелили с конкурс. В БНТ ни изгониха като котета, защото казаха, че предаването е добро, но нямаме достатъчно телевизионни редове. Имаше една Поли Ковчегарска – техническа служба на БНТ. Тя ни поряза. Млади, бедни и енергични. Не ни даваха да работим. Пазеха държавната телевизия за някой, който усвояваше бюджети. А ние искахме да правим предаване, не да усвояваме бюджети. Имахме и балет даже в предаването. Какви глупци.
Обаче работехме. Ицо в театъра и в киното, ние, където намерим. Спукахме се от работа. Животът е като ластик – разтягаш го до едно време, после се къса. Само че нашия ластик го режеха.
Оцелявахме сред ченгета, мутри, игри, змиярници
Никъде не се отказваше Ицо Мутафчиев. Баташов правеше същото – дори влезе в политиката, за да разбере, че няма благородници наоколо. Пиеше се много. И сега се пие. Черните ни дробове носят патериците на живота, на тях пише „Произведено в България“. Мутрите имаха шофьори, политиците имаха масажистки, интелектуалците имаха апартаменти от комунизма, а обикновеният боклук наоколо дори имаше свободно време. Ходеха на екскурзии. Работеха нещо в частния бизнес и получаваха много от държавата. После взимаха откраднатото и ходеха в Дубай. Животът е мутри, политици и прилежащата им недвижима собственост в жени и коли. Това бяха двайсетте най-хубави години от нашия живот – ние плувахме в киселината на неуредиците, докато тарикатите плуваха в басейните си. Поколението бачкаше, за да може да мечтае. И за да не избяга. Защото ако поколението спреше да се огледа, щеше веднага да разбере колко сме загубени. Загубени сме, че не избягахме. Затова днес се наричаме изгубеното поколение. Ама пък ако Ицо и Баташов бяха избягали – кой щеше да играе на български?! Няма кой, еба си. Едно цяло поколение днес получава инсулт. Говорят ни – не се преуморявай. Само че от черчеветата вкъщи до пиесата, на която пляскате, телевизията, която гледате, вестника, който четете – всичко това поколението си прави самичко.
От бита до поезията – всичко си правим сами
Той и животът ни е такъв – направи си сам: един брак, два брака, трето дете. Кой ще живее с такива хора – ми те работят в неделя. И го правят ВЪПРЕКИ света и живота, който им се случи. И заради любовта. Ама у нас ВЪПРЕКИ винаги е с големи букви, а любофта е с „ф“.
Чукчето се хаби. На друго място нямаше да е така бързо. У нас животът е като шмиргел – аха се доближиш до него, и той те изтърква до дръжката. На друго място е като пила за нокти. Ех, земен късмет. А животът като ластик и в момента скърца от разтягане. На приятелката си исках да кажа, че от време на време се плаша от инсулт и затова се затварям в мидата и не искам да съм от това поколение. Искам да си почивам, да открадна нещо, да врътна нек’ва далавера. Вместо това
през повечето време ме е страх да не умра
После пийвам малко и го давам като Ицо и като Баташов. Казвам си – айде бе, свине, вечно ли искате да живеете! Вечно живеят само свинете – от Коледа до Коледа. Но огледай се – свине винаги има, сякаш те са безсмъртни, а не ние!
Гледам наоколо и съм сигурен – смъртта е нищо за такива усмихнати и красиви мъже. Защото наоколо останалото, което виждам, са единствено съдбите по-лоши от смъртта.
Поколението получава инсулт. Красива работа. Някой ще напише книга, друг ще направи фондация. Баташов и Ицо Мутафчиев ще се оправят. Но никой няма да разбере истината за лайната, в които трябваше да плуваме – направихме невъзможното, за да постигнем обикновеното. Благодарение на нас все още имате държава, мамка му.
Момчетата ще се оправят, казвам ви. Те си коваха сцената, те си играха на нея, те ще излязат от дупката, в която паднаха. Първата кожа е нашата собствена, втората – чиста стомана.
Дръжте се, пичове, дръжте се!
В. „Стандарт„, Мартин Карбовски
Споделете текущата публикация:
