Има много по-бързи начини да се стигне от Чикаго до Лос Анджелис, но нито един от тях не притежава чара и престижа на Път 66 – най-емблематичния в САЩ и един от най-легендарните в целия свят. Наричат го “Майката на пътищата” (термин, въведен от писателя Джон Стайнбек), “Главната улица на Америка”, “Вълшебният път” – това е маршрут на суперлативите и символ на чувството, че си свободен.
Според местните съществува тайна рецепта за великото американско пътешествие с автомобил, a напоследък все повече и с мотоциклет и тя изглежда горе-долу така: вземете асфалтова лента, която си проправя път през дива, невероятно красива природа, добавете щипка класически американски кич и поръсете с няколко малки семейни крайпътни заведения.
Път 66 (Route 66, както се отбелязва в пътната система на САЩ, а не Road 66) преминава през осем щата (Илинойс, Мисури, Канзас, Оклахома, Тексас, Ню Мексико, Аризона и Калифорния) и три часови зони, като обхваща разнообразни пейзажи – от пустини и планини до обширните прерии, простиращи се между Големите езера и Тихия океан. Първоначалният исторически маршрут е бил 3940 километра, но през 1937 г. е съкратен на 3665 километра. Според врели и кипели най-добре е за пътуването по него да бъдат отделени поне 3 седмици.

Тази година пътят икона отбелязва своята стогодишнина – за негова рождена дата се приема 11 ноември 1926 г.
Обезсмъртен в десетки песни, филми и книги
– от “Гроздовете на гнева” на Стайнбек до анимацията на “Пиксар” “Колите”, пътят е изваден от експлоатация през 1985 г. и се превръща в история. Днес проследяването му е донякъде трудно: някои участъци са заменени от модерни магистрали с много платна (т.нар. интерстейт пътища), други са непроходими, а трети са напълно изоставени и заличени от картата. Въпреки това над 80% от първоначалната пътна артерия са запазени и хора от цял свят продължават да се стичат, за да преживеят нещо незабравимо. Е, не всичко по митичното трасе е цветя и рози, има отсечки, по които с часове се кара сред монотонни прашни пейзажи, но това също е неизменна част от приключението.
Легендарният път се вие от бреговете на езерото Мичиган, пресича земеделските полета на Илинойс, стига до хълмистите възвишения на Озарк в Мисури, преминава през миньорските градчета в Канзас и през Оклахома – там, където горите на Изтока се срещат с откритите равнини на Запада. Продължава към обширните стопанства тип ранчо на Тексас, към омагьосаните плата на Ню Мексико и Аризона, достига пустинята Мохаве и накрая стига до “земята, в която текат мляко и мед” – мегаполиса Лос Анджелис и бреговете на Тихия океан.
Само допреди два века прекосяването на САЩ – тази необятна земя, е било почти невъзможно. Влакът става първото средство за свързване на двата океана – първата трансконтинентална железопътна линия е открита в края на 60-те години на XIX век. Началото на XX век бележи появата на автомобила (благодарение на Форд), а през 1916 г. се оформя националната транспортна политика, инициирана от президента на САЩ Удроу Уилсън: възниква необходимост от изграждането на трансконтинентален път.
Действайки в синхрон, Американската асоциация на държавните пътни служители и Бюрото за обществени пътища приемат на 11 ноември 1926 г. единна система за номериране на пътищата, придружена от официална карта. Тази нова система заменя хаотичната съвкупност от маршрути, съществували дотогава, с официална мрежа от номерирани шосета. Оттогава насам някои от тези пътища са се превърнали в истински икони на американската култура. Но най-известен от всички несъмнено е Път 66. От една страна, той е реално шосе, което олицетворява развитието на американската инфраструктура през XX век. От друга, съществува митът, пропит с носталгия и свързан с една специфична представа, смесваща романтика, приключения, свобода и покоряването на американския запад.
Комисарят по пътищата в Оклахома Сайръс Ейвъри е един от най-пламенните поддръжници на създаването на връзка между Чикаго и Лос Анджелис, целяща да стимулира автомобилния трафик в Средния запад. Именно той предлага пътят да носи номер 66, който според него
звучи много запомнящо се, т.е. маркетингово
Нужни са обаче още 20 г., докато Път 66 бъде напълно завършен, превръщайки се в първата федерална магистрала в САЩ, изцяло покрита с твърда настилка по цялата си дължина. Най-продължително по Път 66 се е пътувало в Ню Мексико – 487 мили, а в Канзас дължината на трасето е едва 13 мили.
Изграждането на легендата за Път 66 започва почти незабавно. През януари 1927 г. влиятелни личности от градовете по протежение на трасето се събират, за да основат Асоциацията на магистрала 66 с цел популяризиране на пътуванията по този нов маршрут. Асоциацията започва да рекламира пътя като най-добрия към Западното крайбрежие, като дори регистрира слоган за него: “Главната улица на Америка”. Организацията спонсорира зрелищни събития като трансамериканското бягане, за да привлече вниманието към новото трасе. Това състезание, което стартира от Лос Анджелис на 4 март 1928 г., получава широко медийно отразяване. Журналистите описват постиженията на бегачите с голямо въодушевление, като същевременно рисуват ярки картини на пейзажите в американския Югозапад.
По време на Голямата депресия хиляди мигранти от Големите равнини и Средния запад потеглят към Калифорния по Път 66 с надежда за работа и нов живот. В романа си “Гроздовете на гнева” Джон Стайнбек го нарича “Майката на пътищата”, оприличавайки го на пъпна връв, която отвежда бежанците от Оклахома, бягащи от опустошените от прашни бури земи към надеждата.
Чак след Втората световна война пътят се превръща в символ на следвоенния просперитет. Песента (Get Your Kicks on) Route 66, записана за първи път през 1946 г. от триото на Нат Кинг Коул (и претърпяла десетки кавър версии през годините), превръща пътната артерия в истински ритуал на прехода в следвоенна Америка. Впоследствие милиони американци се отправят на семейни ваканции в американския Югозапад, нощувайки в крайпътни семейни мотели, хапвайки хамбургери в заведения с огромни неонови табели и позирайки пред гигантските атракции, разпръснати по протежение на маршрута.
В началото на 60-те години обаче упадъкът на пътя вече е започнал. За това допринася и голямото количество катастрофи, които се случват по него. В един момент дори започват да го наричат “Кървавият 66”.
Федералният закон за подпомагане на пътната мрежа от 1956 г. ускорява изграждането на нова система от междущатски магистрали. Тя дава приоритет на бързото придвижване между големите градове и техните предградия. По-висока скорост идва за сметка на малките градчета, останали встрани от новите артерии, и това лишава много от обектите по Път 66 от клиентелата, от която зависело тяхното оцеляване. Модернизацията се превръща в драма за хиляди малки бизнеси. За разлика от семейните обекти, разположени по протежение на стария път, край изходите на новите магистрали доминират големи национални вериги от мотели, ресторанти и бензиностанции.
Но шепа ентусиасти правят всичко по силите си, за да спасят пътя. Начело на това движение застава Ейнджъл Делгадило – “Ангелът на Път 66” – бръснар от Селигман, Аризона, който обединява съмишленици по цялото протежение на трасето и през 90-те години поставя началото на инициатива за неговото съхраняване.
Усилията се увенчават с успех. Благодарение на решимостта и усърдния труд на тези хора, а също благодарение на носталгията, която Път 66 събужда у всички, той се запазва като самостоятелен туристически маршрут и все още привлича по около 2,5 млн. души годишно.
Днес е известен като „Исторически Път 66“. И досега, когато някой го спомене,
в колективното съзнание изплуват каубои, коренни американци,
крайпътни заведения с черно-бели карирани подове, където сервитьорките носят униформи в стила на 50-те години, музика, сякаш излязла от стар джубокс, крайпътни рекламни табели с остроумни послания, търговски пунктове, пълни с най-разнообразни джунджурии, емблематични ретро табели на мотели, колоритни личности и атракции край пътя – едновременно възхитително ексцентрични и чаровно остарели…
Споделете текущата публикация:





