твоята гледна точка
Яйцата на България
Автор Vnews, добавено на 11.11.2013 година, в категории: Твоят глас, Коментари (0)

„Да се превърне едно нормално общество в комунистическо е като да направиш от яйца омлет. Обратното е по-сложно – то е като да направиш от омлет яйца.”

Думите са на руския публицист Юрий Карякин. Когато на парламентарните избори през 1993 г. спечелиха либералдемократите на Владимир Жириновски, отново той възкликна в телевизионно предаване: „Русия, ти оглупя!” Мнозина го намразиха, защото подписа и прословутото „Писмо на 42-мата”, в което руски интелектуалци настояха за забрана на всички комунистически и националистически партии.

Твърде бързо на Карякин му се наложи да разбере, че неговите сънародници предпочитат омлета. Почина в мизерия преди две години, а коментарите за смъртта му по форумите бяха по-скоро злобни: „Каквото искаше, това и получи!”

По онова време ми се струваше, че и ние сме получили това, което искахме. И на пръв поглед изглежда така:

България има всички външни атрибути на държавата, за която мечтаехме. Луксозни магазини, нови коли. Възможност за свободно придвижване. Метро и магистрали. България е приета в най-могъщата военна организация, член е на Европейския съюз. Догодина ще разполагаме с равни права на трудовите пазари в Европа. Имаме синхронизирано законодателство с това на другите демокрации. Свободата на частната инициатива е конституционно гарантирана.

За да стигнем дотук, ние положихме немалко усилия, някои от които днес изглеждат смешни.

Първото яйце, което си излюпихме, бяха свободните избори. За да стимулира партийния плурализъм, държавата подпомагаше финансово всеки готов да ни поведе. В резултат се пръкнаха политически формации като „Български орел” (която получи 8 гласа през 1990 г.) и Християнрадикалдемократическата партия (абсолютен рекордьор с 5 гласа). По едно време имаше 4 цветни бюлетини, до едната от които – зелената – се добра пернишката Либерална партия на Кире Либерало. Никой вече не помни чудесният предизборен призив на Кире: „Дечица, хванете своите майки и татковци за ръчичките и ги заведете да гласуват със зелената бюлетина, а после ще седнем на трапезата!”

Но представата за демокрацията като за трапеза, в крайна сметка ни изяде главите. Защото ето какво направихме с вас:

– Държавните дарения за партиите ги няма, няма ги и цветните бюлетини. Само че държавните субсидии за партиите са най-високите в Европа, а купуването на гласове се превърна в практика. Към днешна дата няма човек, който да вярва, че в България могат да се проведат честни и свободни избори.

– С връщането на земеделските земи успяхме да създадем такава каша, че и досега не можем да съединим интересите на тези, които притежават земята, с интересите на тези, които я обработват. Нароихме огромен брой чиновници по селата, които се занимаваха със земеразделяне, но години наред не възникна пазар. Едва напоследък се забелязва някаква нормализация, главно благодарение на европейските субсидии.

– Превърнахме приватизацията в мръсна дума. Почти нито едно държавно предприятие не беше приватизирано преди да бъде източено и доведено до фактически фалит. На практика българската икономическа инфраструктура беше разпродадена за скрап. В резултат цели населени места и даже общини останаха без поминък.

– Не се справихме и с разделянето на властите. Приехме Конституция, която ги раздели само наужким. Затова си имаме президент, избиран пряко от народа, но без почти никакви правомощия. Той може да налага вето над приети от парламента закони, с които парламентът не е длъжен да се съобразява. Имаме си и Висш съдебен събет, в който сме смесили съдии, прокурори и следователи. Мнозинството в него обаче се избира не от магистратите, а от парламента и президента. Така получихме правораздаване, в което не се знае кой пие, но е ясно, че който може – плаща.

– Още през 1990 г. т.нар. Кръгла маса постигна споразумение за деполитизация на армията, полицията и държавната администрация. А днес е невъзможно да направиш нормална административна кариера без протекцията на партиите.

– Всичко ни е полу- полулустрация, полуотворени досиета на сътрудниците на комунистическата политическа полиция. Живеейки с полуистини, някак свикнахме с полувидимите връзки между държава и олигархия. Партиите ни са или полулеви, или полудесни. Полупартии, а иначе клубове по интереси и терен за разгръщане на персонални амбиции.

Толкова ли можем?

Вероятно дефектите на специфичния български индивидуализъм пречат да постигнем друго, освен да развием до абсурд болестите на една демократична политическа система.

В Западна Европа развитието на индивидуализма поражда нуждата от съгласуване на частните и общите интереси, докато тук частният интерес няма нищо общо с колективния. Неразвитата градска култура роди индивидуализъм без корени, неспособен да вдъхнови лична инициатива и желание за свобода, но способен да изкористи всяко общо дело.

По времето на комунизма силовата модернизация, съчетана със смачкването на пооформилите се градски буржоазни елити, буквално изтърбуши нравствеността на българите. Тя постави много хора в социални роли, които са непригодни да изпълняват. До вчера пасли кози, те започнаха да се изявяват на поприща, които са им изглеждали съвършено недостъпни – партиен секретар, ченге, стопански деец, юрист, писател, философ. Социализмът превърна България в нация, състояща се от парвенюта, а борбата на всеки срещу всеки – в единствения ефективен път към успеха.

Присаждането на демокрация от западен тип може би е причината да стигнем там, където сме сега. Тоталитарният ред строго контролираше терените за себеизява, ясно начертаваше възможните пътища за житейски успех, по които да се блъскат тълпите от кариеристи-парвенюта. Университетът, проникването в Партията, влизането в Службите, няколко паралелни, но доходни поприща – летци, бармани, склададжии, журналисти – важното е, че беше ясно какво да правиш. Съответно беше ясно и какво трябва да правиш, ако не искаш да избереш нито един от тези терени – да станеш доброволен аутсайдер, но пък да се наслаждаваш на вътрешна свобода, споделяна на чашка в компания. Уви, доброволното аутсайдерство не беше развито достатъчно, за да породи влиятелна дисидентска култура.

Рухването на тоталитарния режим разкаля всички тези терени, които създаваха някакви ненарушими правила при ръгането с лакти в борбата за житейски успех. Остана само ръгането с лакти без никакви правила. Разделени и ненавиждащи се, и до днес не успяваме да изобретим лепилото, което да ни свърже. Въпреки че България има всички дадености, за да бъде място, където живеят щастливи хора – прекрасен климат, красива природа и плодородна земя в сравнително цивилизована зона на планетата – ние сме чужди един на друг. Толкова чужди, че ни е трудно да дишаме.

Имах същото усещане, когато в кино „Дружба” (днес „Одеон”) гледах филма „Ангелът унищожител” на Луис Бунюел. Сюжетът, разбира се, беше сюрреалистичен: събрали се на парти хора не могат да напуснат сградата. Вратата е отворена, но никой не знае как да престъпи навън. Има невидима преграда, която ги спира. Взаимната неспособност за колективно действие превръща множеството индивидуални задръжки в обща невъзможност да се премине оттатък. Това, което бяха способни да преживяват заедно, беше единствено чувството за безнадеждност, създадено от непреодолимата отворена врата.

Беше ноември 1989 година. Излязох от киното и си поръчах омлет.



Споделете текущата публикация:

Коментирай





Ако коментарът ви не е на кирилица няма никакъв смисъл да натискате този бутон!
Не го правете и ако не сте напълно съгласни с тези правила!



Реклама

advert-vnews1

Hot News

Нотариусите ще бъдат задължени да докладват в общините какъв данък е платен за всяка сделка с недвижим имот или моторно превозно средство. В 7-дневен срок те ще трябва да уведомят какъв […]

 

За първи път през октомври повишението на цените на пшеницата в края на лятото се отрази чувствително върху инфлацията, която на […]

 

България няма да участва на песенния конкурс Евровизия. Поне в следващото му издание, което трябва да се проведе в Израел. Това […]

 
 

към началото