Ако в рая е останало едно-единствено вакантно място, сигурни ли сте, че Майка Тереза би се класирала? Списание „Ю ес нюз енд уърлд рипорт“ задало въпроса малко по-различно: Колко вероятно е в рая да отидат Опра Уинфри, Денис Родман, Майка Тереза, Бил Клинтън и принцеса Даяна? Хилядата участници в анкетата излъчили победител: 79 процента вярвали, че за Майка Тереза се пази място в рая. Вторият въпрос гласял: Смятате ли, че самите вие ще отидете в рая? 87 процента отговорили, че да, ще бъдат в рая. И ето какво се получава: Ако в рая е останало едно единствено място и за него се кандидатирате  Майка Тереза и вие, то шансовете за Майка Тереза са 79 на сто, а вашите 87 на сто. Ако дори Майка Тереза не може да спечели божествените селения пред вас, кой друг би могъл?

Бойко Борисов: „Аз плащам увеличението на пенсиите, аз строя магистрали…“ Николай Бареков: „Аз съм се създал абсолютно сам…“ „Ето – Аз съм този пред вас. Този същият, срещу когото продажниците сипеха хули и нападки..“ – това не са думи на Исус Христос, а на Волен Сидеров.  Георги Първанов: „Аз съм постигнал в партията повече от всеки друг към този момент…“ Лютви Местан: „Аз не съм крадец на чужди квоти…“ Сергей Станишев: „Аз съм свободен…“

„Аз“ – другото име на егото. Егото е невидимият ред в отчета за приходите и разходите на всеки бизнес – с тази констатация се постави начало на една нова наука. Нейни родители са икономиката и психологията, а отрочето е наречено егономика. Задачата на егономиката не е да заклейми егото, а да намери равновесната точка, в която то работи в полза на общия интерес. Досега всички изследвания за това до кой момент егото на един ръководител може да бъде в полза на всички и кога преминава границата, за да заработи в ущърб, са правени в областта на бизнеса.  По обичайната причина, че там става дума за пари – изчислимо и незаобиколимо понятие. Затова  този нов клон в икономиката е наречен егономика. Тъй като при нас няма икономика, а парите са в политиката, тук е мястото да видим дали основните положения от бизнеса  са приложими в политиката. Ако в САЩ се заражда науката „егономика“, защо ние да не дадем своя принос с „еголитика“.

Егото не е толкова лошо, колкото е славата му. Големите бели се вършат от застрашеното его, не от здравословното. Когато става дума за икономика, това може да бъде сметнато. В експеримента, който си поставил за цел да  направи това изчисление, участниците били предварително изследвани, така че било ясно кой е със застрашено и кой с незастрашено его. Експериментът се разигравал като търг за един долар. Всеки наддавал срещу един човек, целта била да победи, като спечели долара за по-малко от долар. Можело и да наддава до максимум пет долара. Още в хода на играта станало ясно, че хората със застрашено его предлагали по-висока цена от тези, които не се стремели да го защитят. Накрая се оказало, че онези участници, които искали на всяка цена да докажат егото си, са похарчили средно по 3,71 долара за спечелването на онзи един долар. Стараейки се да докажат самоуважение, те всъщност губели. Колкото по-високо била представата им за „самоуважение“, толкова повече загубили. Изводът от експеримента е, че егото въвлича хората в скъпи, губещи начинания, то е сиренцето в капана на обречени битки.

За колко български политици се сетихте, докато четохте това? Ето още един от изводите от експеримента, който ще ви подсети и за други имена. След „търга“ участниците били интервюирани. Онези, които похарчили повече пари с единствената цел непременно  да спечелят, се чувствали двойно неловко – и заради похарчената голяма сума, и заради силно нараненото самоуважение. С други думи дали пари, за да си купят самоуважение, но загубили и парите, и самоувереността си. С това омагьосаният кръг се затваря и започва нов цикъл – всичко това отново. За кого от всичките политици не се сетихте? За някои, които са се оттеглили вероятно. За Иван Костов и Ахмед Доган? Не сте прави – те сега само се преструват, че не участват в търга. Те са от онези гласове, които на търговете се отчитат като оферти по телефона. Симеон Сакскобургготски? – моля, моля, той пък не е политик, човекът е бизнесмен. В момента всички политици със стаж са в нов кръг на играта в търсене на мехлем за егото, най-новите започват чертаенето на своята спирала. Нищо в природата не се губи, то само преминава от едно състояние в друго. Природата на българското политическо его не се губи, то само преминава от един парламент в друг.

И какво му е тогава доброто на егото? То не е ли онова нещо, което кара хората да се чувстват прекомерно значими, погълнати от собственото си величие? Да, то е това нещо. Но също така то е и нещото, което отмерва нашата самоувереност, сигурността ни, че възможностите ни са на нивото на задачата и затова можем да я решим. То е невидимият ред в отчета за пасивите и активите, защото то може да е пасив, но и актив. Лидер с нулево его и лидер, който е завършен егоист,  са еднакво нефелни за обща работа. Намирането на равновесната точка, егономиката нарича  „лидерство от пето ниво“. Само в тази точка на баланс на егото, лидерът работи в полза на общия интерес. Отклони ли се от тази точка, той работи в полза на егото си.

Ако лидерът се сравнява с други лидери – това е малко отклонение, нещо като хрема. Ако заема отбранителна позиция – това е също така малко отклонение, като  възпалено гърло. Ако обяснява блестящите си качества – и това е отклонение, повишена температура. Ако търси непрекъснато одобрение – мъчителна кашлица. Но всичкото това накуп си е вече много сериозна болест. Моля ви да се върнете към началото и да прочетете започващите с „Аз“ заявления  на политици. Те всички са формулирани така, като че ли очертават границите на собственото его /което е здравословно/, но всъщност са насочени към нараняването на нечие чуждо его /което е болно поведение/. Затова в българските политически спорове и сръдни основна тема е „другият“ – той трябва да бъде омаскарен, неговото его трябва да бъде стъпкано, за да се извиси на този фон егото на победителя. Това не са спорове между политици, това е схватка на едно его с друго его. Политическите биографии са летопис на голямото глезене на егото.. Българската политика е предприятие, което почти нищо не произвежда, но все още има какво да се източва, в което контролният пакет от акции се притежават ту от едно, ту от друго его.

Егономиката, в нашия случай еголитиката, си поставя за цел да разкъса омагьосания кръг, в който стръвнишки препуска гладното его. Егото няма нахранване, то разбира само от стриктно спазвани диети Нищо в природата не се губи, то само преминава от едно състояние в друго. Егото може да се превърне от пасив в актив, само ако намери равновесната точка между грандоманското си раздуване и неувереното, плахото си свиване в една точица. Според учените, които се занимават с мащабите на егото, има три отвеса за постигане на баланс: смирение, любопитство и честност.

Точно приключихме с опитите да възстановим репутацията на „его“-то и ето ни пред подобна задача с думата „смирение“. За деловите хора тя е от колонката на лошите думи, за останалите е църковната приумица да си подадеш и другата буза, докато ти се иска да фраснеш един на този, който вече те е ударил. Думата „смирение“ чака да бъде открита в истинското си значение. Смирението не е примирение. То не е нито кротост, нито мързел, нито уютна заблуда, нито наведена глава. Смирението е силата да отвориш съзнанието си за следващото ниво на развитие, защото приемаш, че там, където си, не е върхът. Че има по-високи нива в израстването и до тях те отвежда слушането, ученето, готовността да чуваш не само такива мнения и отговори, каквито ти се иска да чуеш.

Смирението не е на обратния край на линията, на която стои голямото его, там стои пълната липса на самоувереност. Смирението е точно по средата на нулевото и грандоманското его – то е равновесната точка. Само уверен в себе си човек може да си позволи да пита, слуша и чува опонента си, тъй като не му се налага да лекува застрашено его с победа на всяка цена. Смирението не изисква да мислим лошо за себе си, то просто изисква да не мислим толкова често за себе си. Смирението не е обратното на смелостта, човек може да бъде едновременно и смирен, и смел.  И твърдо решен на всичко за постигане на цел, и отворен за чужди гледни точки, за критика, за промяна на собственото мнение. Ето как го обясняват Дейвид Маркъм и Стивън Смит, които изследват превръщането на егото от пасив в актив: „Смирението не е архитект на посредствени личности. То е инженерът на силните личности.“ Ако работим за смирението, то започва да работи за нас. Мисля, че всички български политици трябва да пият кафе във всякакъв по вид двойки. Да ги оставим да се преструват, че са смирени.  Ако се преструва достатъчно дълго на някакъв, човек наистина може да стане такъв.

Любопитството също няма престижа на зряло политическо поведение. Някак свикнахме с лидери, които като автомати изплюват отговора в мига, в който им натиснеш копчето на въпроса. В ерата на лидерството от пето ниво не се очаква подобно всезнаене. Защото любопитството е активната съставка, от която се задейства генерирането на нови идеи. Нито фикс-идеите, нито с години репетирани отговори ни свършиха работа. От новите лидери се очаква да знаят какво и кого да питат. След което смирено /с отворено съзнание за други гледни точки/ да чуват. Любопитството е могъщо, то кара тревата да расте – с дърпане не става.

Честността е третият антиоксидант в имунната система на политиката срещу прегазващото всичко по пътя си его. Куха дума у нас, като сянка от празна стъклена бутилка. И няма да стане по-различна, докато не разберем, че честността не е просто да кажеш истината. Честността е да преследваш истината, да се придържаш о нея. Истината е там и чака да бъде открита. Честността е действието, което я открива. Политици, които казват истини /обикновено за някой друг/ сме виждали. Политик, който да се е посветил на преследването на истината, не, не сме.

Шотландците имат поговорка, че егоизмът е азбука от една буква / I  – аз на английски/. На български са две – АЗ. Да смятаме, че е нормално в политиката да се влиза и пребивава само с тези две букви, не, това не е смирение.  От страна на избирателите е примирение, от страна на политиците – арогантност.