Като начало да се съгласим, че Остап Бендер никога не е казвал, че спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Може да сте го чували стотици пъти по този начин, може самите вие да сте го цитирали десетки пъти като думи на Остап Бендер, но не са негови. Умната глупост (може и глупавата умност), че спасението на давещите се е дело на самите давещи се, е лозунг в клуба „Картонажен работник” в град Васюки, където Остап Бендер злополучно демонстрира своята гениалност на шахматист, като играе срещу всички. Но кой знае защо от двама питани трима са абсолютно сигурни, че думите са на Остап Бендер.
За да стане още по-сложно, трябва да се усъмним и в самия цитат. По-придирчивите познавачи на руския език твърдят, че „ Дело помощи утопающим – дело рук самих утопающих” е доста далеч от смисъла на „спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”. При този превод, казват те, се губи тънката ирония на афоризма, чийто по-правилен превод би бил „Помощта за давещите се – дело на самите давещи се.” А тънката ирония се състои в това, че по този начин лозунгът може да означава както „спасявай се сам, никой няма да ти се притече на помощ”, така също и „сигурно с нещо си допринесъл (помогнал си си), за да се намираш на това дередже”.
От цялата тази работа става ясно, че нещата не винаги изглеждат такива каквито по инерция си мислим, че са. Ние обаче сме упорити давещи се в няколко морета, отказваме да видим нещата от друга гледна точка, освен от тази, към която сме се вцепенили някога по някакви причини. Обичайната гледна точка към българските политици е, че те обикновено са сложни личности. В различни варианти на сложност. Един е неустоимо харизматичен и на това се крепи цялата власт. Друг е голям артист и на това се крепи целият парламент. Трети е такъв, какъвто в момента си е наумил да бъде, защото му е дошъл моментът. Четвърти невидимо манипулира виртуозно. Пети, шести…. – всеки с номера си. Но повечето от тях си приличат като две капки вода в едно нещо – невинни са. Виновни са им всички останали, черни са им всички други. Само те са бели лилии върху вода като една човешка длан, превърната в блато от другите, в никакъв случай от самите тях. Знаете ли кои са хората, които са убедени, че са невинни?
Лекция първа от Наръчника са спасение на давещи се: хората, които нямат чувство за вина, се наричат социопати.
Крайната форма на социопатия е серийният убиец Момата, който наскоро потресе зрителите с леденото си безразличие към убитите от него хора. „Тъй ги ръгах, иначе ги копах”. Отвратителен, ужасяващ, опасен социопат! Само че не всички социопати са толкова крайни и толкова лесни за бързо разпознаване. Представете си някой, който не говори така директно и грубо като Момата, а ловко плете приемливи думи и скриващи фрази – и ето, вече не изглежда така ужасяващ. Представете си също така, че не убива хора, а само мечтите им, усилията им, талантите им – и започва да изглежда не толкова опасен, защото не отнема живот, а някакви имагинерни неща. Представете си го най-после със скъп костюм плюс съответните мускули, аксесоари и – хоп! – вече не е и отвратителен. Ако пък го е докарал и на загрижен поглед…
Най-много да го наречем популист. Защото социопат – това не е ли диагноза някаква? Социопатите не са ли в затворени институции и с онези „прегърни се” ризи? Не, социопатите много често са с перфектни ризи, а институциите ги влекат, но не социалните и здравните, а държавните. Социопатите се хранят с контрола, който упражняват над другите хора, затова властта им действа като лампа на нощни пеперуди. Те се насочват към нея по инстинкт, кръжат, тълпят се, бутат се, за да се вредят в светлината, пък каквото сабя покаже.
Социопатите са 4 процента от населението според науката. (Това е усреднен процент. В държавите с традиционни консервативни ценности са по-малко за сметка на общества в ценностен вакуум). Толкова са и диабетиците. Не е ли странно, че всеки от нас поназнайва къде повече, къде по-малко за диабета, но малцина знаят какво е да си социопат. Колко души са ви казвали „диабетик съм” и колко „аз съм социопат”? Диабетиците имат полза за тяхната болест да се знае повече, социопатите се чувстват толкова по-добре, колкото по-малко известно е тяхното състояние. Диабетикът няма да те нарани, не може да те зарази, напълно безопасен е. Социопатът е опасен – той може да те обсеби, подчини, убие, при това не само метафорично. И въпреки всичко ние не знаем какво означава социопатия, как да я разпознаваме, как да се справяме с нея. В такъв случай каква е вероятността при подобно всеобщо невежество тези 4 процента от населението да диктуват все повече и повече живота на останалите 96 процента?
От всички определения за социопатите най-краткото е, че това са хора без съвест. Не че не правят разлика между добро и зло, правят я. Но им липсва онзи възпиращ вътрешен механизъм, който да ги удари през ръцете, да спре краката, да затвори устата, когато са на път да извършат зло. Извършват го и дори не виждат нищо нередно в това. Наричат го практичност, реализъм, дори искреност, а ако им заговорите за съвест, ще ви нарекат лицемер. И ето го отговора на въпроса лошите хора знаят ли, че са лоши. „ В по-голямата си част хората, които обикновено оценяваме като зли, не виждат нищо нередно в техния начин на съществуване. Социопатите са прословути с отказа си да признаят отговорността за решенията си. Те дори вярват, че техният начин превъзхожда нашия. Те виждат себе си като „реални” в общество на лицемери. Без ни най-малка следа от вина или разкаяние, един на 25 души е в състояние да направи всичко” / „Социопатът около теб”, Марта Стаут/.
Но не си представяйте социопата намръщен, дръпнат, мълчалив самотник, на чието свъсено лице е изписана липсата на чувства. Как би могъл такъв антипатяга да манипулира хората, какъвто е основният поминък на социопата? Точно обратното – той е чаровник, ласкател, с радарен усет за слабото ви място. Открие ли го, няма спасение – вече знае как да ви заплете. Може би си мислите, че знае как да ви внуши страх, за да ви подчини? Не, оръжието на социопата е съвсем различно – той ви подчинява, контролира, употребява без капка угризение, като разчита единствено на вашето съчувствие. Той няма емпатия, затова се храни от вашата. Запомнете това послание на Марта Стаут: Ако дяволът наистина съществуваше, той нямаше да ви заплашва, той щеше да ви накара да му съчувствате!
Силата на социопата е да се прави на застрашен, на нарочена жертва, на несправедливо преследван, на ощетен, на борец, на обречен. Предполагам, че тук се сетихте първо за театралните етюди на „Атака”, но те са само най-ярките, далеч не единствените. На практика всеки път, когато възмутено възкликвате „Как е възможно да казва/прави това, не го ли е срам?!” приличате на човек, който се учудва как е възможно слепият да не вижда. Не, социопатите не ги е срам.
Да изброим опасностите. Първо: От всеки сто души около нас четирима са в състояние да ни причинят всяко зло, без да ги смути нищо. Второ: Ние не сме в състояние да различаваме социопатите, защото съдим за другите по себе си. Трето: Дори и да ги различим, не знаем как да действаме и губим себе си в опити да ги променим, особено когато става дума за човек от близкото ни обкръжение. Четвърто: Процентът на социопатите нараства, когато има вакуум на ценности, тъй като половината от причината за това състояние е в обществената среда (другата половина е по рождение). Социопатите са в състояние да различават добро и зло, те само нямат угризения да вършат зло. Представяте ли си какъв разцвет за тях е общество, което дори не различава добро и зло? Пето: Социопатите се насочват към властта над другите по инстинкт, по призвание. Разликата е само в мащаба: едни се ограничават да се реализират в паразитно съжителство с някого, други действат в мащабите на държавата. Шесто: Битката на обществото със социопатите е неравна, защото по-голямата част от хората са склонни да се съобразяват в по-голяма степен с авторитетите, отколкото със съвестта си.
Последното твърдение обикновено се подкрепя с класическия експеримент на Стенли Милграм. В него срещу заплащане участват двойки възрастни в ролите на ученик и учител. На ученика е даден текст, който трябва да научи. Привързват го към стол, свързват го с електрод. Казват на ученика и учителя, че всеки път, когато ученикът сгреши при зададен от учителя въпрос, учителят ще пуска все по-силен ток, който от един момент нататък е опасен за живота на ученика. Отвеждат учителя в друга стая пред електрошоков генератор от 15 до 450 волта на 15 волтови стъпки. Генераторът всъщност е фалшив, ученикът в съседната стая не получава никакви електрошокове, той просто бил инструктиран да крещи ужасен, уж от токовите удари. Обект на изследването е всъщност учителят. Целта е да се провери на кого ще се подчини: на авторитета, който му е казал да увеличава силата на електрошоковете при всяка грешка на ученика, или на съвестта си, че измъчва някого по опасен начин.
Този култов експеримент е с неподозиран резултат: 62,5 процента от хората, които са играли ролята на учителя, са отишли докрай – включили са дори 450-те волта, въпреки писъците на ученика в другата стая. Изпотявали са се от напрежение, кършели са ръце, но са стигнали докрай. При 62,5 процента индивидуалната съвест е била заглушена от силата на авторитета, който наблюдавал спазването на правилата на експеримента. Значително по-малка част послушали съвестта си и в някакъв момент напуснали експеримента, вместо да бият с ток някого.
Да изчислим: На 4 процента не може да се разчита в битката срещу социопатията, защото те самите я представляват. На 62,5 процента не може да се разчита, защото слушат по-малко съвестта си, отколкото авторитети, които често са социопати. На обществените нрави изобщо не може да се разчита, тъй като ги няма. Около 33,5 процента са хората, на които може да се разчита като морален ресурс – ако са останали, ако не са непосилно уморени, ако не са непоносимо отвратени… и изобщо – ако не са напуснали експеримента.
Това е теорията. За практиката – пуснете си телевизора.
Споделете текущата публикация: