Лежа си предколедно в болницата с малката ми дъщеря и си мисля, че не мога да бъда по-прецакана от това в навечерието на един от най-светлите християнски празници да броя системите на детето. Неделя е, 22-и декември, два дни преди Бъдни вечер, в началото на безкрайна поредица почивни дни, на която не смея да се зарадвам. Трудна 13-а година и за близките ми и за мен, и лично и служебно, седя и си нареждам мрачните мисли в главата, когато телефонът ми звъни от неизвестне за мен номер. И тъй като отговарям на всякакви телефони, вдигам и на този, въпреки неделния ден и неприятната обстановка. „Здравейте, от „Британика“, казва младежки глас отсреща и за първи път през главата ми този ден просветва надежда за добри новини. Защо ли? Ще кажа и защо.
Малко предистория. В край на миналата година реших и аз да се възползвам от възможностите, които програмата на Бюрото по труда „Аз мога повече“ дава нва работещите българи да повишат квалификацията си. След като съм платила доста лични средства на „Британика“ за курсове по английски, решавам че това е моят момент да приключа нивата си с европейски пари. Кандидатствам, одобряват ме и още в началото на 2013-а получавам заветното удостоверение, с което мога да си намеря доставчик. Най-логичният ми избор е „Британика“, където вече съм била, познавам системата им на обучение, записала съм даже и дъщеря ми. Правя теста и всичко изглежда наред. Не успявам да се включа в пролетните курсове и си обещаваме със служителките в офиса да се вдидим наесен. Идва есента, правя втори тест за доуточняване на нивото, и продължавам да чакам график за курса. Месец, два, три, напомняне и питане от моя страна нееднократно. Не че не мога да си намеря друг доставчик. Лоялна съм към училището.
„Не знаем още“, „В момента нямаме достатъчно хора“, „Ще ви се обидим“ и пр. И така до началото на декември, когато ми се обажда девойче от офиса на училището, за да ме информира, че ще има курс, който ще започне в средата на януари и по всяка вероятност ще е съботно-неделен. „Чудесно!“, казвам си за първата част, „Не особено удобно“, коментирам пред колежката ми за втората, но все пак заживявам с мисълта, че най-сетне ще ги почна и, живот и здраве, ще ги свърша тези курсове до крайния срок на ваучера. Така свикнала за две седмици с мисълта, положила пореден печат в удостоверението си в бюрото по труда, решавам да попитам кога да отида да си подпиша договора. Ей така, за да съм сигурна. „Колежката, която отговаря за това ще ви се обади по-късно, госпожо“, обяснява ми пореден глас по телефона на 17-и декември и аз зачаквам. След това детето, болницата и забравям. Да, но не. В неделя, 22-и декември, идва и заветното обаждане от „Британика“. „Добър ден, госпожо. Обаждам се да ви кажа, че няма да има януарски курсове за вашето ниво, бодро съобщава поредната девойка и ме хвърля в шах и мат едновременно. Защото е неделя. Защото следват 10 почивни дни. Защото съм ги чакала една година да решат да направят курс, защото вече са ми съобщили, че ще има такъв, въпреки опита на неделната девойка ме убеди, че нещо не съм разбрала. Защото централният им офис в София, на който искам координати за обяснение, няма да работи до началото на 2014-а, защото всички останали курсове вече са запълнени. И защото с пълна сила ме блъска прозрението, че за пореден път някой, на който си бил лоялен клиент срещу заплащане, се опитва да те цака в движение с пълното съзнание, че не ти оставя възможност за избор, че те е излъгал. Но тъй като сме в България, най-вероятно прецакания ще се поядоса, ще си побеснее и ще подмине. Дадох си сметка, че някакво девойче, не много по-голямо от голямата ми дъщеря, се подиграва с мен не неволно. Че някакво си училище, на което такива като мен плащат камион с пари, е решило, че може безнаказано да си играе с времето и търпението на хората. В същото време потвърдих за себе си за пореден път, че овчата ни психика прави възможни всички тези недопустими вероятно във Великобритания отношения към хората, които правят възможно съществуването на тези центрове за обучение и заплатите на тези девойчета, които ме разиграваха цяла година. Мачкат ни във Великобритания, мачкат ни и на наш терен.
Някой ще каже вероятно, че е много дребнаво това, което ме извади от обувките в неделя, на 22-и. Може и да е за девойчето от „Британика“, но за мен не е. Не можеш да си позволиш да поставяш някого в невъзможност за избор и просто да заключиш офиса си за 10 дни. Вярно е, че сме в България, но тя пък е в Европейския съюз. Нищо, че не й личи. Този път смятам да постъпя, както вероятно един англичанин – да си потърся правата. Ей така, за разнообразие. Следпразнично, по български.
Merry Christmas!
Happy New year!
Споделете текущата публикация:
