твоята гледна точка
69 – Едно преждевременно остаряло поколение.
Автор Vnews, добавено на 06.11.2013 година, в категории: Твоят глас, Коментари (0)

В този текст ще говорим за съвкупление. При това от най-първичен тип. С измамно предизвикани и реално подиграни чувства, превърнали двете страни, участващи в него, в една много различна от любовната двойка – тази на прецакващ и прецакан.

Родих се през 1969-а. По-малко от два месеца преди първия фестивал в Удсток. Малко преди началото едноименното градче се възпротивило на кротката му американска територия да се изсипят петдесетте хиляди хипита, купили си билети за събитието. И ако не бил местният фермер Макс Ясгур, който предоставил своите шестотин акра земеделска земя на организаторите, за малко фестивалът да се срине.

Но Удсток се случил по забележителен начин: пристигнали над четиристотин и петдесет хиляди души, бандите пеели като за последно, а замислен просто като музикален, форумът се превърнал в революция срещу празни от съдържание догми, фалшив морал и вкаменени мозъци.

След Удсток младостта и нейният исторически смисъл вече ни били същите. Само че в онзи свят, където обществените промени се случват благодарение на отделни личности и с активното участие на цели генерации. Или поне на тази част от тях, която не изпада в битов конформизъм при първото спречкване с материалната страна на живота.

Докато това се случвало в Америка, у нас ставали разни други неща. През 1969-а в Сатиричния театър се състои вътрешна премиера (казано с езика на онова време – художествено-творчески съвет) на пиесата на Георги Марков Аз бях той, поставена от Методи Андонов. Спектакълът е определен като неподходящ за публика и е спрян. Още същия ден Марков заминава за Италия при брат си с идеята да постои там, докато идеологическата буря около скандалното му творение поотмине. И повече никога не се връща. В следващите двайсет години името му се споменава с шептене и със страх, а цели генерации се научават да треперят при мисълта колко дълга е ръката на социалистическата справедливост и как изобретателно може да те убие.

В тези две събития от една и съща година, но в две различни действителности се побира смисълът на историко-политическото клише „желязна завеса“. За родените през 1969-а (а и тези малко преди и малко след това, разбира се) то имаше съвсем реален, ежедневен образ, защото беше част от нашето възпитание и детство. И някак мистично оксиморонът „желязна завеса“ придоби своето метафорично изражение в последните две цифри от годината – с тяхната огледалност, преобърнатост и дори сексуална символика.

Децата 69
Нашето поколение в по-голямата си част е гледано от държавата. Родителите ни ходеха на работа, защото безработица нямаше. Подпираха бюрата по учрежденията си, но пък ни забождаха в детската градина всяка сутрин от понеделник до събота включително. Майка ти да си стои вкъщи, за да те гледа, си беше истински позор.

В онези детски години си разказвахме страшни вицове и най-големият криминален кошмар за нас беше Жоро Павето – единственият публично известен тогава престъпник. В училище ни учеха да сме добри чавдарчетата, да помагаме, да се трудим, да сме весели и да мечтаем да станем пионери. Като пионери ни учеха на горе-долу същото, доукрасено с някои и други партийни тезиси. Помежду си ги наричахме тестиси, но бяхме наясно с обратната страна на подобно чувство за хумор, затова внимавахме да не се изтървем пред дружинната. В годините на Комсомола продължавахме иронично „да вярваме“ на идеологията и затвърдихме възпитанието си на хора, които не се борят за кариера и позиция, а за „благото на всички“. Научихме се да сочим с пръст всеки, който говори за себе си като „аз“, вместо „ние“. Въпреки това обаче у всяка една от тези детски души остана един неосъществен копнеж – все пак някак да бъдеш различен. И най-важното – всички да го разберат.

Възрастните 69
През 1989-а бяхме двайсетгодишни млади хора, от които се очакваше да продължат „социалистическия възход“. Момчетата ни тъкмо излизаха от казармите, където системата се беше погрижила да стъпка още по-добре поникналото младежко его. Момичетата вече търкахме университетските банки и мечтаехме за истински любови. Настана времето на дългите „сериозни“ връзки, в които наричахме секса „правене на любов“. Бяхме възпитавани, че любовта, ако е истинска, непременно трябва да бъде облечена в брак, а от нея да се родят деца. Женехме се на по 22-25 години, защото подлежахме на работно разпределение из страната и това физически ни разделяше.

През 1989-а бях студентка в Софийския университет. Имах сериозно гадже, което бях изчакала да се върне от казармата и тъкмо започваше да учи за инженер. Разполагахме с малко пари и малко места да ги харчим. Имахме много приятели, в които се кълняхме. Нямахме кой знае какви идеи за бъдещето си, но бяхме сигурни, че ще имаме работа, рано или късно ще ни дадат апартамент, може би ще получим и кола, пък току-виж и сме попътували някъде, някога… Идеята за свободата беше дошла до гърлата ни, но нямахме нито волята, нито начините да я изкрещим. Просто твърде дълго бяхме възпитавани да сме добри деца.

Десети ноември 1989-а ме „хвана“ в едно студио на БНТ, където с Наталия Симеонова, Асен Григоров и Георги Ангелов записвахме издание на младежкото предаване Формула 5. Изведнъж от апаратната гласовете изчезнаха, а на мониторите в студиото пуснаха онзи запис, в който Тодор Живков гледа с полуотворена уста. Колегите ми започнаха да се радват, а аз, с моето стреснато комсомолско възпитание, започнах да им викам да не се радват, защото това със сигурност е провокация и ни проверяват… Страхът от социалистическата справедливост така ме беше завладял, че въпреки бунтарската си възраст, нямах сетива да се възпротивявам. И далеч не бях само аз.

Реалността за поколение 69
Ние сме хората, които трябваше да влязат в реалния живот на новото време с моралните ценности от своето социалистическо детство. Трябваше не само да участваме, но и да създаваме революции. Не знаехме как се прави това, но се приехме за герои и се строихме в малка армия. Повярвахме, че сме спечелили, защото от приказките знаехме, че доброто побеждава.

В края на следването си, въпреки че вече нямаше разпределение, се женехме един през друг. Правехме сватби, забременявахме и раждахме деца в най-големите икономически кризи. Трябваше да се редим за кисело мляко от четири сутринта. Изведнъж ни се наложи да търсим работа, защото вече никой не я даваше. Загубихме всички устои, на които разчитахме – сигурните доходи, предначертаното бъдеще, ведомствените жилища, жигулитата… Научихме се да сме сърдити и да се борим, но не знаехме как да превърнем това в стратегия на живота си. В рамките на две-три години от студенти окупатори (бях сред множеството в окупацията през 1990-а), свалили цяло управление, станахме твърде млади и уморени от бита си родители. Не знаехме как да се борим за кариерата си, защото социализмът ни беше научил, че е важно да си един от групата. Не можехме да преговаряме за пари, не знаехме как да изтъкваме постиженията си и да защитаваме интересите си. Бяхме готови да работим повече за по-малко, само защото подкожно вярвахме в общото благо.

След това дойде времето на мутрите. Те излязоха от нашите редици, неусетно и неуловимо бързо. Подкараха огромни дебели автомобили, имаха пари, имаха и места да ги харчат. Можеха да си купят почти всичко, което бяха гледали по телевизията в детството си. Само те осъществяваха тайния копнеж на поколение 69 – да бъдеш различен и всички да го разберат. Направиха го демонстративно и започнаха да плащат за това с животите си.

Останалите преживяхме своите бури. Наложи се да се справяме с пазарната икономика и да я разбираме в движение. Живяхме в режим на водата и в режим на тока. За ден обеднявахме двайсет пъти. Децата ни тръгнаха на частни детски градини и училища, ние създавахме фирми или работехме за някого с типичната за социализма преструвка, че даваме всичко от себе си. Започнахме да планираме това и онова, да купуваме, да продаваме, да сменяме с по-нови модели и да искаме още и още, защото това бяха нещата, за които бяхме мечтали като деца. Научихме се отново да се оплакваме така, че новата дружинна да не ни чуе – иначе току-виж ни дръпнали килимчето изпод краката. Повярвахме, че примирението е част от пътя и нищо не зависи от нас. Без да усетим подменихме студентските си лозунги с едно единствено изречение „Не ми пука!“. Станахме млади конформисти. Притихнали, разочаровани кариеристи, чието недоволство обитава разбитите ни семейства, обърканите ни деца и безсънните ни нощи. Оказахме се извън собственото си време, неспособни да го живеем адекватно.

Бъдещето 69
Днес сме едни уморени хора на средна възраст. Децата ни, ако не са в чужбина, окупират университетите, както го правехме ние. За разлика от нас, те не са наивни. Говорят, планират и гледат на действията си като на проект, който трябва да се развие по определен начин.

Ние, родителите им, гледаме на наследниците си като на тези, които разбират по-добре какво трябва да се прави. Вярваме в тяхното гражданско чувство, защото им е по рождение. Разчитаме на усещането им за самоценност, защото самите ние сме ги учили да казват „аз“. От позицията на затънали във финансови схеми и емоционална несвобода хора се надяваме да не ги повлече онова голямо, тежко нещо, наречено бит. И като мантра повтаряме: „То, нашето, мина, дано поне децата променят нещо…“

А всъщност сме само на по четиридесет и нещо… На тази възраст хората в онзи „другия“ свят тепърва започват да променят обществото си, с ясното съзнание, че могат, знаят, работят и им се полага по-доброто. Защото в гражданското общество няма критерий „възраст“, а времето принадлежи на всички, които го живеят.

Наша обща задача е да го променяме така, че да е уютно за идващите след нас. Време е ние, децата на Удсток и на Пионерската организация, на партийните тезиси и на капиталистическия кариеризъм да излезем от преждевременната си старост и да изпълним най-важната си задача – тази да бъдем съвременници и автори на историята, която някой се опитва да пише вместо нас.

Мария Касимова, http://www.sofialive.bg



Споделете текущата публикация:

Коментирай





Ако коментарът ви не е на кирилица няма никакъв смисъл да натискате този бутон!
Не го правете и ако не сте напълно съгласни с тези правила!



Реклама

Hot News

Aсен Василев ще бъде кандидатът за премиер на „Продължаваме промяната“. Това стана ясно от думите на Кирил Петков, който направи специално изявление часове преди официално партията да получи мандат от президента […]

 

От 1 юли всички пенсии за трудова дейност, отпуснати до 31 декември 2021 г., ще се повишат с 10 процента. Към […]

 

Днес ще е предимно слънчево. Ще духа слаб вятър от изток-североизток. Температурите още ще се повишат, в сравнение с вчера и […]

 
 

към началото