Някъде в есенните ми спомени танцуват фунии от листа, които вятърът съблича от свенливите софийски кестени. Прилично, макар и леко еднотипно облечени от бранда „Рила“, другарки и другари любезно се поздравяват по по-тесните улички като „Иван Асен II“ например.
Някои от „по-стария материал“ дори вдигат шапки на дамите, нищо че не се познават – рефлекс, останал им от ерата преди хомо текезесарикус. Трамваят прави дзън-дзън, а дори и циганите, които метат улиците, са малко по-ведри. По-ведри от българите днес, които карат грамадните си джипове и по презумпция това би трябвало да ги прави ужасно щастливи. Най-щастливите днес.
Безсмисленото:
Преди vs Сега
Да изпия по кафе с Дарт Вейдър ми се струва по-реално от това да търся паралели между тогава и сега. Две десетилетия, а сякаш всичко е на много, много мили в една далечна галактика…
Някой дойде и измете от тази нация всичко що-годе човешко, уважително, културно, точно както ония цигани (тогава още не бяха роми) помитаха есенните листа. Условно ще го наречем хомо чалгарикус. Понякога, като гледам представителите му, си мисля, че той не е хомо текезесарикус, но не е и хомо сапиенс. Има черти на хомо еректус, ама не е баш. Нещо друго е.
Представителките му пък носят увиснали потури, имат проблем със затлъстяването и някой – неясно кой, им е казал, че този проблем ще се реши, ако говорят възможно най-шумно, най-често на диалект и при това – невъобразими глупости.
Есенни облаци
Но не за това е думата сега. Има едни анализатори, които покрай някое по-голямо събитие – например избори, правят „облаци“ от думите, използвани в политическата реч у нас. Което по-често се употребява, е по в средата и с по-едри букви, нали се сещате… ВИЗИЯ, ЕВРОПА, БОРИСОВ, СТАНИШЕВ и мънички по кьошетата „взехме“, „честно“ и т.н.
Понеже не съм видял някой да се е сетил, интересно ми е, ако се направи такъв „облак“ на обикновената реч в днешна София, а и в другите ни градове и села, какво ли ще се случи. МАЙКА ТИ, БОКЛУК, КИНТИ, ПОРКАМЕ, ПЕСТНИЦА, са някои от първите ми предположения.
И в последните дни, в които времето е приятно, а парковете все още са отворени, хомо чалгарикус има идеалната възможност да ги демонстрира. Изпълзял е, за да псува шумно, да пие бира директно от „галона“ (що така му викат, като никой галон не е 2 литра?!), да запознае всички с любимата си музика, набримчена „на мах“.
И да мрази. Като се почне от баща си и майка си, през „вражеския“ отбор, през „ония тъпаци“ от… еди-кой си клас или групичка. Хомо чалгарикус най-обича да мрази и най-мрази да обича. И най-обича да има. Ама това пък е друга тема…
Не вярвате ли? Излезте на улицата и го чуйте на висок глас още няколко дни, докато е припек.
А защо?
Защо го правят ли? Нямам никаква представа. Но предполагам, че е, за да надвикат тъгата. Дълбоката и недефинирана мъка, когато искаш да си нещо. Че крещиш вътрешно за разни неща, които никога няма да постигнеш, нямайки нито образование, нито каквито и да е придобити умения, камо ли някаква база от стойности. Уж не знаеш, но си невъзвратимо „извън мача“. И не говорим за пари или споменатите джипове – тях може да ги проимаш по много начини. И точно тогава започваш да искаш да си в „Биг брадър“, искаш да си някоя Николета или представителка на богатата цветова гама на Златките… Мечти.
Лоши новини
Зимата ще отнеме и тази скромна възможност от хомо чалгарикус. Ще трябва да разгръща потенциала си, включващ основно агресия и хейтване, пред далеч по-малко публика – дома, класа, фейсбука, мола или махленското кафе. В което всеки непознат, просто отбил се за една бира, има голяма вероятност да замине на круиз до „Пирогов“, ей така – щото на хомо чалгарикус му е кеф.
Ескалаторни
тревоги
Ако щете вярвайте, но се сетих за голяма част от тези неща, когато за пръв път преди два дни видях младо момиче, което не може да се оправя с ескалатор. В София. По-скоро – не събра интелект да се справи.
Приближи към единия и буквално подрипна от ужас, когато установи, че стълбите вървят към нея, т.е. – в обратна на желаната посока. След което се замисли и отиде на обикновените стъпала. А точно до ескалатора „страшилище“, беше „добрият“ – който вози в нейната посока. Казвам го не за да се подигравам, а само да напомня, че това ни очаква – поколение, което не може да се оправи с един ескалатор. Защото не е тренирало мисленето си. Затова пък младата дама видимо беше тренирала дълго пред огледалото.
И това – в същата страна, където само преди 100 години овчарите са събирали пари да пратят детето в града да се изучи. А сега университетските преподаватели събират пари, за да подарят на щерката цици от ПВЦ за 18-ия рожден ден…
Есен е. Време да се попсуваме. Да се помразим, да се „понахраним“ на воля, когато някой ни настъпи, когато от незнание ходи по велоалеята, или по какъвто и да е друг начин наруши рахата ни. Когато – не дай Боже – се изисква „от нас да мине“. Защото идва зима, когато всеки ще се свие. Абе, пак ще може, ама няма да е същото.
Споделете текущата публикация:
