– Мариус, чух ви да казвате: „В един момент сякаш държавата изчезна, сякаш всичко свърши. Няма го сега оня патос да говоря за театър, няма го и тоя блясък в очите.“ (Думите са изречени след репетиция на спектакъла „Лодка в гората“, чиято предпремиера бе снощи в Малък градски театър „Зад канала“). Сякаш сте на ръба на отчаянието – така ли е наистина, или е някаква поза?
– Може би има такова нещо… (замисля се). Истината е, че всяка пиеса, която поставям, ми въздейства по различен начин. Но не се оплаквам и няма да допусна отчаяние. Няма да допусна съвсем да падне духът. Може би има такъв момент, но не искам да се жалвам.
– Може би и не трябва…
– Не трябва! Имам да работя, да правя още пиеси. Знаете ли, чувствам се вече някак много остарял. Може би е от многото играене, от много театър. Но не е лошо. Препоръчително е човек да е по-скоро отчаян, отколкото възгордян. Страданието е задължително, казва Николай Хайтов. Не може без страдание да се създаде каквото и да било.
– Новата ви постановка е по три негови разказа – помага ли ви по някакъв начин словото на Хайтов в емоционалното състояние, в което сте?
– Спасява ме! Защото Хайтов беше много по-твърд човек, по-силен от мен. Много ми харесва контраста между силата на духа му и изключителната нежност, която има в творчеството му, особено в тези три малки пиеси… Вижте, пак ще повтарям – не ми се говори! Разберете го. Ако искате, напишете го. Защото имам много работа да свърша със себе си, с другите хора. Защото трябва да се променя, да стана по… човек. Дисциплиниран!
– Вече към самобичуване вървите едва ли не – толкова ли виновен се чувствате пред себе си?
– Да, имам си съвест, вина… Всеки човек си има грехове. Иначе на сцената си върша работата, играя. Там не тормозя хората с това отчаяние. То е свързано с това, което става в страната.
– Какво е усещането ви за държавата в момента?
– Пълна пустота. И хората вече усещат самоизяждането отвътре, което ги влече заради лошия живот. И става много пусто.
– Наистина ли вярвате, че има преднамерено и нарочно озлобяване срещу българския народ с цел да бъде унищожен – нещо подобно казахте наскоро в Пловдив?
– Да, казал съм го. Вече наистина не мога да бъде сигурен в това, как се управлява светът. Не знам кой го прави и как, но не може да не е преднамерено. Казват ми: „Абе ти какво говориш за разни конспирации, за не знам какво си?!“ Отказвам вече да мисля. Не знам как се ръководи – като го гледам, е такова положението, защото вижте до какво са доведени хората. Не е ли преднамерено?! Това грабене на пари, това крадене, това унижение на народа, и то с такава, много силна, видима омраза – не е ли преднамерено?! Всичко това е програмирано, всичко е парцелирано…
– От кого обаче, знаем ли?
– Как да не знаем – светът така върви…
– Да се върнем към „Лодка в гората“ – с какво текстът от 60-те години е актуален днес? Ще го разберат ли младите – мнозина от тях не знаят кой е Хайтов…
– Няма защо да бъде актуална – аз съм я поставил исторически във времето, 60-те години. Младите просто трябва да се върнат в миналото.
– Аз обаче си намерих реплика, която винаги ще е актуална: „Кротките кротуват, а щурите оправят света.“
– Ами то си е казано. Винаги е така – кротките си седят в черупката, в окопа, може би полудяват и излизат понякога…
– Виждате ли щури хора, на които да разчитаме днес да оправят държавата?
– Не. Виждам изключително болни хора, виждам луди хора, но щури в този смисъл – не, не виждам. Виждам само отчаяние и страх. Хората са толкова изпатили, че дори не са агресивни. Те са тъжни. Проумяха, че им остава само тъгата тука. Народът това го проумя и като един общ разум.
Това ми е на мен така болно. А дали е безизходно – мисля, че да. Много песимистично съм настроен към това как живеем, как е устроен светът, как изведнъж илюзиите се разбиват и наистина остава една празнота. Съжалявам, че го повтарям, но го усещам като общо преживяване на народа в момента. Не се правя на някакъв страдалец или нещо такова, но това стана. А може би с възрастта човек го проумява.
– Идеята, че красотата и изкуството ще спасят света, умря ли?
– Хубав въпрос, но… Не, няма да умре тази идея, защото то, изкуството, спасява света в момента. Театърът, музиката, живото изпълнение, живото докосване на душевно равнище – тези неща са спасили света. Развитието на изкуството е спасило човечеството. Това е факт. Умовете са се усъвършенствали. Създателите на красотата са ставали все по-добри художници, музиканти, писатели. Това е живата реалност.
От друга страна, това може само Бог, само той може да те спаси… А театърът, където съм и аз, той принадлежи на християнската ни държава и се доближава до хората именно като част от нея.
– Правите театър и в по-малки градове – защо?
– Правя го, защото в по-малките театри положението е още по-трудно. Необходимо е да се създават ситуации. Да речем, в Пловдив бях повече от шест години, пред очите ми и театърът, и градът заживяха по друг начин. Обединиха се, създадохме хубава ситуация с актьори там. Създадохме заедно пет-шест постановки, отделно моноспектаклите. Друго е, когато се създаде общност, когато вече се разбирате по-добре. По-хубаво работиш и публиката започва да се увеличава, да идва, да разбира повече, да иска повече, да върви заедно с теб по-дълго време напред. Самата тя се научава на театралното изкуство, научава се как да общува.
– Поставяте и в Хасково…
– Да, направих три постановки по Ст. Л. Костов – „Женско царство“, „Златната мина“, „Държавните липи“. Получиха се добре. Там също трябва да има театър, далеч от тая суетня тук. Там също работят хора. Те не са обградени от такова внимание, но правят театър заради него самия. Важно ми е по тези райони да има театър, отношенията да се променят… Да, създават се общности на хора, които вярват в спасението. И виждам, че това се случва. В трупата на „Зад канала“, с която работя отдавна – също.
– Защо предпочитате класиците пред съвременните автори?
– Хм! Защото са по-добри (смее се). Защото по-хубаво пишат. Съжалявам, че така го казвам, но… Много ми харесва факторът време – да отпратя спектакъла в минало време, в далечно време. Така хората трябва да могат по-лесно да пътуват с мисълта си. И когато стигнат до класически спектакъл – Шекспир, да речем, или антична драма – и се докоснат до него, разберат го, като че ли става чудо. Изчезват всичките години, изчезва времето, което ги дели.
– Това ли свързва Хайтов, Гогол, Шекспир, с които се занимавате напоследък?
– И това. Ами то си е една школа. Ти просто я минаваш, когато правиш такива автори. Живееш с тях няколко месеца, мислиш, че се докосваш до тяхното съзнание. Непрекъснато повтаряш репликите им…
– Ролята на Клавдий, която Явор Гърдев ви повери в своя „Хамлет“, като че ли е най-силното преживяване за вас през последната година – промени ли ви?
– (Усмихва се.) Много се радвам… Аз всъщност съм много щастлив човек. Това отчаяние, за което говорихме в началото, може би се появи оттам, от Клавдий и „Хамлет“. Там идеята, че „човекът не ме радва“, че „всички са чистокръвни негодници“, е много силна. Това са реплики на Хамлет – какъв е смисълът да продължаваме да живеем. А на Офелия са ужасяващите думи: „какво, грешници ли искаш да плодиш – отивай в манастир“. Там това отчаяние властва и вилнее. А Клавдий пък е тотален… Още по-надолу – братоубиецът! Много ми повлия. Отключи много мъртво време в мен. И понеже много играем този спектакъл, получих може би щастието да се превъплътя. Оттам може би тръгна тоя мрак.
– А сега може би трябва нещо за баланс?
– Да, в нещо такова ще скоча. Достоевски.
– Моля?!
– Да, да, но само в светла част!
– Ще ви попитам и нещо друго. Пак искат да променят нещо в театъра – как ще коментирате?
– Така ли? Кой?
– Министър Петър Стоянович не одобрява направената реформа.
– Ето затова казвам, че всичко е осъзнато. За да може всичко да не върви! Знаете ли, срам ме е да говоря, защото не бива да разказвам как живеят актьорите. Не искам да занимавам публиката с това как те са подлагани на унижения като заплащане, като отношение. Най-вече отношението към тях – то е като наказателно. Актьорите в театрите са подложени на унижение и работят само заради вярата в мечтата си, в това, което обичат. Иначе – нищета в битов план.
– Май няма да завършим светло разговора?!
– Ами няма да завършим светло. Войната се води сега и се задълбочава. Трябва да вярваме, да се молим на Бог.
– А обидно ли е за изкуството да говорим за „политическия театър“?
– И дума не искам да кажа за тях. Нищо.
– За тях това е достатъчно наказание, по-обидно е от думите. А за хората, които идват, за да се нахранят с изкуство?
– За тях – колкото може повече да търсят в себе си възможност за разкаяние от греховете. Разкаяние и молитва!
ВИЗИТКА
Роден е на 15 октомври 1969 г. в Нови пазар.
Истинското му име е Ивайло Василев Стоянов.
На сцената е от 12-годишен – първо в студията към Драматичния театър във Варна, а после в школата на братя Райкови. Завършва актьорско майсторство и кинорежисура в НАТФИЗ.
Нашумя с моноспектаклите „Песен на песните“, „Сънят“, „Сътресение“ и др. Играе и сам поставя спектакли като „Кралят елен“, „Рибарят и неговата душа“, „Ревизор“ и др.
На 5 октомври е премиерата на най-новия му спектакъл „Лодка в гората“ в МГТ „Зад канала“.
Интервюто препечатваме от в. Труд, автор: ВИОЛЕТА ЦВЕТКОВА
Споделете текущата публикация: