– Август е, България като че ли отново изглежда спокойна като за този летен месец въпреки ветото на президента. Защо?
– Спокойствието е привидно. В последните 2 десетилетия нацията живее в състояние на гневлива тревожност, която ту избухва в битово-партийни скандали, ту се потапя в политическо безразличие и депресия. Много се яде например. Това е от безутешие – яде се много и много лоши евтини храни. Безперспективността се теши с типов хляб и домашна ракия. Народът дебелее от пустота.
– Очакваш ли гореща есен? И какво предвиждаш?
– Горещата есен, надявам се, няма да отмени циганското лято. Внимателно наблюдавам столичния пърформанс, наречен “Оставка”. Там има много мои приятели. Хора, които искрено обичам, на други се възхищавам, трети следя с любопитство. Какво ще стане, като падне Орешарски? Ще се пренесат да живеят в нов апартамент ли?!
Още през февруари настоявах основните митинги да се провеждат вкъщи. В банята. Пред огледалото. Незабавна оставка на този вътре в нас, който през последните 20 г. вземаше решения. Той не е в състояние да ни осигури живота, който смятаме, че заслужаваме! Той провали мечтите ни. Той избра първо царя, после пъдаря… Той провали прехода! Оставка, оставка!
Предвиждам задълбочаване на колективния маразъм. Може да ти звучи смешно, но надеждата ми е в “Ботев”-Пловдив, “Лудогорец”, обичливо наричан от Дремещата в мен свиня “Крейзифорест” и “Любимец”. Надеждата ми е да се случи нещо истинско… Не продаден предварително мач.
– Добре, тогава как би описал българските революции (пролети, ако щеш) през последните 20 години?
– Като желание за промяна, несъпроводено от осъзнаване на цената на промяната. Няма как да станем други, без да престанем да бъдем каквито сме. Революциите трябваше да започнат в образованието преди 20 г., за да дадат плод днес в политиката и индустрията. Но държавниците на прехода сенилно се умиляваха пред образа на Бачо Киро и даскал Ботьо Петков. Взеха да решават проблеми на Възраждането, а не на модернизацията. Вследствие в момента имаме за политическа класа пишман възрожденци, които в петък вечер страдат за България, а в събота сутрин страдат за зелева чорба. Нямаме модернизация. Нашата модернизация е да прекръстиш летище Враждебна на Хейтърово. Да – модерно е, но същността не се променя.
Българските революции са революции без мечти. Спомняш ли си, че една от мантрите беше “нормална държава”. Революция, която иска норма?!!! “Норма” от Белини? Или белина от нормативи? Дотам се докарахме, че да искаме просто съдилищата да съдят, болниците да лекуват, а училищата да учат. Това е опасно, въпреки че изглежда “нормално”. Опасно, защото – спомни си определението на Хемингуей за Мусолини – “един симпатичен, енергичен мъж, който иска просто влаковете да идват навреме”.
– Защо през всичките тези промени – 1989, 1997, 2013 г. – не се роди нито един Валенса, нито един Мандела, нито един герой, който да уважаваме като нация?
– Защото не можем да повярваме в жив пророк. Може би ни е внушено от православието, не знам. Или от Левчев, който написа “и уча се да пиша стихове в страната на убитите поети”. И ние, богоизбраните и израелтяните – богопрезрените, чакаме месия. Но явно те са по-умни от нас да не го дочакват. Ние го посрещаме и разпваме средно на 4 г. Не искаме водач за нас, а някой вместо нас. Той да ни “оправи”, да ни реши проблемите, да ни живее живота вместо нас. Остави, че не вярваме и не покрепяме политиците си. Ние не вярваме на бизнеса. Сигурни сме, че ще ни излъже. Купуваме полски яйца, щото са по-евтини. И ние обедняваме, а поляците богатеят. Как да има лидер страна, която няма въображение и кураж да произведе собствен автомобил? Когато бяха дебатите около АЕЦ “Белене”, един от противниците на проекта каза: Не вярвам, че хора, които не могат да оправят тротоар, ще управляват безопасно атомна централа. Честно: предпочитам човек, който прави проект за българска совалка, изстреляна от Родопите, пред съгражданин, мислещ в цитирания порядък. Българският Мартин Лутер Кинг няма да каже: I have a dream (“Имам една мечта” – бел. ред.).
Той ще закуси и ще пусне тото. Протестът отиде на море. Под влака се хвърля не Ана Каренина, а болни от левкемия, на които държавата отказва лечение. В историята ни няма нито един дуел. Не се обиждаме на чест. Може би сме безчестни. Или нечестни. Предпочитам да вярвам, че е второто. Просто не сме честни със себе си. Думата “катарзис” се овъргаля това лято в политическата слама. И девалвира за следващите 5 г. Жалко.
– Коя е твоята страна в това разделение на протестиращи и непротестиращи, на соросоиди и сталиноиди, както сами започнаха да се разделят младите? И вземаш ли страна?
– Опитвам се да разбера и двете страни, макар че така описаните определения профанират противопоставянето. Ще ми се да има възмездие за последните 4 г. поне, когато превърнахме политиката си в квартално мачле, а връзката държава – бизнес в несекващ рекет. Но възмездие на каква цена? Днешните управляващи поискаха да платим възможно най-тъпата цена: на глупостта и хитруването на дребно. Всякакъв друг жест щеше да им бъде простен, но не и дребнавото хитруване. Извинявай – Петко Арнаудов, шеф на парка Странджа. Защо, бе?!! Няма ли хора? Майка Тереза да е бай Петко, заради него в 40-ото народно събрание нарушихме конституцията, за да опазим парковете. Той води дела за завземане на територии от парка. Заради Странджа и Камчия гласувахме закон, че приетите до 1995 г. паркови граници не подлежат на съдебна промяна. Т.е. постановихме, че акт на държавната администрация не може да бъде оспорван в съда… Хайде, да приемем, че е частен случай. Основният ми упрек към Бойко Борисов и като към пожарникар, и като към премиер беше следният: Ако гори къща, само на хората от твоята партия ли ще раздаваш кофпомпи, за да гасят? България с толкова ли много подготвени хора разполага? Що се отнася до определението – колкото Сталин влияе в момента на България, толкова и Сорос. Протестът е срещу неслучилия се наш живот. И по тази причина не е много ясно срещу какво точно се протестира. Но – както не би казала Дремещата в мен свиня: “По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня.”
– Защо българите обичат да се разделят на непримирими лагери? Кога би настъпило българско обединение?
– Просто търсят себе си. И когато не могат да формулират какво са, започват страстно да определят какво не са. Не сме пролели достатъчно обща кръв, пот и сълзи, за да усетим силата на единението. Вера Мутафчиева казваше, че една от причините за българското разединение е, че нямаме “гладни гробища”. Господ Бог ни посели в райска градина наистина – запролети ли се, хванем ли се за лапада и копривата, край на каузите.
– В момента си водещ на собствено шоу – доста свинско би казал, пишеш сценария на нов сериал, бил си политик, бизнесмен… Къде се чувстваш най-добре? Кой си ти?
– На първо място се опитвам да бъда най-доброто произведение на баща си. С все по-променлив успех. “Пуснете водата” е оригинално предаване, което се подиграва със себе си, със зрителите и най-вече с телевизията. Това е предаване за дами в неделя сутрин, които никой никъде не е поканил в събота вечер. По тази причина е изпълнено с жлъчен хумор и носталгия по несбъднатото. Някъде там съм и аз – рицар на пропилените възможности.
– Разкажи за новия сериал – каквото може, разбира се.
– Не може много все още. С две думи, това е историята на медиите и любовта, поставени под обсада. Нов за България жанр е – скриптед риалити. Много реални личности играят себе си, със собствения си професионален, а понякога и житейски избор. Измислени герои се вкарват в реални ситуации и реални личности – в измислени. Мисля, че зрителите ще се забавляват много и ще се замислят често, докато го гледат. Ще стартира в края на септември по TV7. Държа да отбележа, че въпреки критиките срещу тази телевизия в момента това е мястото, където има най-малко цензура и най-много смели проекти.
– Ти си син на писател и самият ти си писател и сценарист. Как оценяваш българската литература, българското кино? Трябва ли непременно да се стремим като другите народи да печелим “Нобел”, “Оскар” и “Пулицър”, “Хюго”?
– Не знам дали творецът твори, за да спечели награда. Мисля, че се самонаграждава достатъчно с акта на сътвореното. По-скоро имаме всички – не само творците, но всички българи, страстната нужда да бъдем оценени и обичани. И затова е редно да се запитаме: оценени за какво? Да бъдем по-честни към себе си. Нямаме все още опит в областта на духа, който да плени въображението на света и да бъде забелязан. Още сме под юргана на спарената си уютна самота, в периферията на поредната империя. Като литературно събитие на десетилетието бих оценил “Възвишение” на Милен Русков и някои от есетата на Георги Господинов. Но техните произведения са обречени на българска и източноевропейска самота. Живеем върху руините на световни метафори, а не ги използваме. Орфей слиза в Ада например. По тези душевно-географски ширини, традиционно крясъците на менадите разкъсват песента на Орфей, а заради жена всеки ден слизаме в ада и се връщаме. По няколко пъти. Ако беше изкарал още един мандат, Бойко Борисов щеше да построи и метро дотам…
– Твоят лирически герой – свинята, дава доста остроумни формулировки за всичко. Как би описала тя България днес?
– Дремещата в мен свиня е паразитът, който изрича на глас неща, които гостоприемникът се страхува да си помисли дори. Размишленията ще се появят в началото на септември на книжния пазар, събрани в том трети на поредицата ми “Аз, FaceБуки, Глаголи, Добро, Есть” със заглавие “Житейските възгледи на Дремещата в мен свиня”. Отговора на този въпрос го има там. Най-общо казано – България днес е това, което виждаме сутрин в огледалото. Харесва ли ви? Еми… направете нещо, де!
Визитка
Роден е на 19 ноември 1964 г.
Създател на предаванията “Ку-Ку”, “Хъшове”, “Шоуто на Слави”.
Писател и журналист.
Депутат в 40-ото народно събрание от ОДС.
Главен редактор на сп. “Л’Еуропео”.
Водещ на предаването “Пуснете водата” по Тв 7.
Разговорът с Любен Дилов-син е на Емил Спахийски, публикуван в он лайн изданието на в. Труд
Споделете текущата публикация:
