Ако перифразирам един афоризъм на Толстой, всички щастливи страни си приличат, всяка нещастна страна е нещастна по своему. С такова впечатление оставам след прочитането на резултатите от изследването на фондация „Бертелсман“ за социалната кохезия.*
Не е учудващо, че усещането за удовлетвореност от живота е в пряка връзка със здравината на връзките между хората, че „сплотеността е щастие“. По-изненадваща е констатацията, че през драматичните последни 24 години тенденциите остават непроменени. Очертават се няколко типа общества: много сплотените скандинавски страни на социалния модел; относително сплотените англоезични страни на заселници в Новия свят; по-малки и по-големи богати; леко разединени посткомунистически и южноевропейски страни; и…
на опашката – Балканите
и Прибалтика, шампиони по недоверие, гражданска пасивност и егоизъм.
Очевидно е, че социалната кохезия зависи от благосъстоянието – колкото по-богато е едно общество, толкова по-сплотено е. И все пак изключенията подкопават простия икономически детерминизъм: по-богатата Гърция е на същото дъно като България; обратно, Нова Зеландия, сравнима по доходи с Гърция, е далеч по-солидарна. Очаквали сме фактор за солидарността да е религията, което потвърждава Полша, по-религиозна и по-солидарна от Латвия, но пък опровергава Италия, по-религиозна и по-малко солидарна от Финландия. Религиозността играе роля, но каква религия, как практикувана, с каква социална функция?
Въпросът не е колко пари се печелят в дадено общество, а дали има усещане, че те се разпределят справедливо. Социалната кохезия е обратно пропорционална на неравенствата: колкото по-неравно е едно общество, толкова по-разединено е то. България е на дъното и защото коефициентът Джини (който мери неравенствата) през 2011 г. е 35,1, при 30,7 средно за ЕС. Нещо по-лошо – неравенствата у нас имат тенденцията да растат: 25 през 2005 г., 33,2 през 2009-а. Малко по-разтегната е социалната ножица в Латвия, малко след нас са Гърция, Португалия и Испания – все от групата на последните. А очевидно е, че неща като доверие към съграждани и институции, обществена активност и взаимопомощ са в пряка зависимост от представата за справедливи социални разлики. Просто скандално е, че социолози и икономисти у нас толкова рядко дискутират темата!
Скандинавските общества преодоляват неравенствата с високо данъчно преразпределение. Получава се добродетелен кръг: доверието позволява да се плащат данъци, насочените към общо благо данъчни приходи повишават доверието. Англосаксонските общества, скептични към идеята за общо благо, имат друго решение. Справедливо, според Джон Роулз, е такова неравенство, което служи на обществото: ако знаеш с какво е допринесъл другият, какъв пример е дал на останалите да бъдат предприемчиви и работливи – нека е богат. Разбирате защо българите стават все по-нетърпими към социалните неравенства. У нас „преразпределение“ неолибералите превърнаха в мръсна дума; само че няма и абсолютно никаква публичност за това кой какво е допринесъл за обществото и с какво е заслужил парите си. Деморализацията се повдига на квадрат: големи неравенства, които никой не смята за легитимни.
Културните фактори са, разбира се, най-трудно сравними. Контраинтуитивен извод на изследването е, че, противно на периодичните ксенофобски паники, броят на имигрантите не влияе на социалния разпад. При сходен брой имигранти Норвегия е много по-солидарна от Португалия, Австрия – от Литва. Тук трябва да се направи уговорка – страни като България и Румъния имат незначителен брой имигранти, но смятат огромни групи от собственото си население за чужденци (турците, циганите). Подобен е случаят в другото дъно на класацията – Прибалтика, където граждани от руски произход се възприемат като чужди и някъде дори бяха лишавани от гражданство. Да добавим разделени нации като Италия, където северняците възприемат южняците като аборигени; като Белгия, където фламандци и валонци вече нямат нищо общо едни с други. Солидарността предполага
усещане за
единна нация
и неслучили се национални държави няма как да бъдат солидарни.
На този фон куриозно изглежда обстоятелството, че България и Гърция – две от най-разпаднатите социално страни – имат един-единствен силен показател, контрастиращ с всички останали: идентификация с нацията. Какво точно значи това? Нямаш доверие на институциите, мразиш богатите, мислиш къде да изнесеш децата си – и въпреки това си горд българин/грък? Сигурно и тук трябва да се добави разграничение между два типа идентификации – едната е знак за лоялност към отбора, при другата изразявам омраза към света, неудовлетвореност, завист тъкмо когато настоявам на националната си „гордост“.
Втората е по-скоро мерител за разпад, отколкото за кохезия.
Не можах да открия корелация между възхода на новите комуникации и солидарността. Изследването показва, че знанието е фактор за сплотяване, което е предвидимо от общоцивилизационна гледна точка. Но дали зад „общество на знанието“ да не търсим тъкмо появата на нови начини да общуваме, да разменяме информация, да си помагаме, да градим общности? В посткомунистическия свят усещането ни за солидарност рязко спадна поради простия факт, че – както писаха някои антрополози – за масовия човек „връзките“ вече не помагат, шуреят няма как да ти уреди по-евтин айфон. Справяме се или катастрофираме сами, а това намалява нуждата от общуване с роднини, приятели, съселяни.
Е, тъкмо обратното се случва във виртуалното: все повече контакти, взаимопомощ, информация, ако щете флиртове, клюки, граждански каузи. Логично е там, където дигиталните контакти са по-интензивни, солидарността да бъде по-голяма – значи повече в САЩ, отколкото в Кипър.
Ако има надежда за консолидиране на нашето разпадащо се общество, тя е някъде тук. Нямаме много публични места, където да дискутираме, градовете са неприветливи и всеки предпочита да стои в къщи, никой не ни учи да общуваме на теми, несвързани с непосредствени практични неща, изобщо цари една такава навъсеност, настръхналост.
Дигиталният скок е възможност да надбягаме другите на завоя и да компенсираме изпуснатото, като достроим националната общност. Ако разбира се, не повторим онлайн това, което вече се е случило офлайн, и се разпаднем на още повече ехо стаи, където всеки чува само собствения си глас.
Споделете текущата публикация:
