„Гражданинът на Великобритания Лоурънс Дейвис в момента държи акциите на ЦСКА,” съобщи лидерът на групата „Червени шампиони” Александър Томов. Да, същият Александър Томов, който беше директор на металургичния комбинат “Кремиковци” и президент на ЦСКА и преди две години беше осъден на 9 години затвор заради източване на 6 300 000 лева от металургичния комбинат (в момента Томов прави опити да обжалва присъдата). През 2011 г. той твърдеше, че представители на тройната коалиция и лично Сергей Станишев стоят зад атаката срещу него. Днес, две години по-късно, Станишев отново е на власт, спортните медии съобщават за „невиждан натиск от представители на управляващите” (sportal.bg) върху БФС да запази лиценза на ЦСКА на всяка цена, а след неподлежащи на преразказ кой от кой по-невероятни сценарии за спасяване на клуба, на сцената излезе вечният Александър Томов, за да обяви появата на поредния собственик-месия.
По думите на Томов (цитиран от в. „Дневник”) Лоурънс Дейвис, който е и президент и председател на надзорния съвет на ЦСКА, е собственик на международна инвестиционна компания – „Лира инвестмънт“. Според новия изпълнителен директор на клуба Александър Тодоров обаче, Дейвис е само консултант по сделката, а не инвеститор и не е собственик на „Лира инвестмънт“. Няма яснота каква фирма е „Лира инвестмънт“, нито откъде идват финансите по сделката, допълва в. „Капитал”. Дългосрочната цел е ЦСКА да се превърне в публично дружество, за да „няма олигархичен или монополен собственик“, казва Томов. „Г-н Дейвис е председател на една от най-големите благотворителни организации, крупен бизнесмен, най-вече в недвижима собственост. Не е бил собственик на отбор, но е голям запалянко. Чрез него очакваме да имаме постоянни обменни контакти с някои от грандовете в Англия и да бъде нашият посланик там“. Очаква се г-н Дейвис да дойде у нас през септември.
За сведение на червените фенове, не съм привърженик на нито един български отбор, нито гледам български футбол. (Макар като почитател на Висшата лига да съм заинтригувана кой английски клуб би бил потенциален партньор на червените и какво означава „постоянни обменни контакти”). Изобщо, в този текст не става дума за футбол. Става дума за принципи на управлението. Всъщност, за безпринципност. Става дума за това, че у нас нищо не е такова, каквото изглежда. Лоурънс Дейвис е просто метафора. Можете да го наречете както искате, той е просто име, табела на фасадата. А зад фасадата на демократична европейска държава мирише (не, не на гнил капитализъм, както е модерно да се прокламира напоследък) на мутренски феодализъм. Върховенство на закона и правова държава са само клишета от докладите на Европейската комисия, а истинското „право” е това на финансово-медийно-политическите зависимости. Казано просто, който плаща, той поръчва музиката. Е, кой е той?! Кой е Лоурънс Дейвис?
Мистериозният г-н Дейвис се появи на фона на догадките кой е новият собственик на най-големият пенсионен фонд у нас „Доверие”. Никой не знае кой стои зад офшорната компания „Юнайтед Кепитъл“, която публикации в медиите вече свързаха с мажоритарния собственик на Корпоративна търговска банка Цветан Василев (mediapool.bg). Политици от всички цветове, включително от управляващите партии, призоваха сделката да не бъде одобрявана поради неясния собственик. Че „совите не са това, което са” в България отдавна е правило, а не изключение. Спомнете си гадаенето кой кой е (чий е) в кабинета Орешарски. Спомнете си назначаването на Делян Пеевски начело на ДАНС и тежката амнезия на премиера Пламен Орешарски по въпроса кой е предложил кандидатурата на Пеевски. Повече от месец по-късно, докато десетки хиляди хора протестират неуморно сутрин и вечер пред МС и парламента, тече не по-малко непрозрачна процедура за избор на нов шеф на ДАНС. Форсира се изборът на нов член на Съвета за електронни медии, за да се превари изборът на нов генерален директор на БНТ. Скандалните и абсурдни назначения по високите етажи на властта продължават с пълна пара, кое от кое по-възмутителни. То не бяха бивши силови застрахователи, осъждани лица или просто хора без нужните компетенции. Някои разбраха от медиите, че са назначени за заместник-министри и се наложи да опровергават. После дойде нуждата от актуализация на бюджета и новината, че правителството ще тегли заем, за да си изпълни социалните обещания. Как стана така, нали имаше бюджетен излишък, дивят се икономистите (точно както се дивиха и преди четири години). Продължаваме да гадаем кои са реалните собственици на някои от най-големите български медии и да се ориентираме по това съобщават ли или не за протестите. Изобщо, нищо от ставащото не се случва за първи път, но в момент, когато хората казват, че повече няма да търпят подобен цинизъм, поведението на управляващите изглежда напълно неадекватно. И самоубийствено, само дето очевидно правителството има намерение дълго да се люлее на въжето, преди да падне.
Кой управлява държавата, питат българските граждани. Кой поръчва решенията на правителството и парламента? Чии интереси защитават хората, избрани и назначени да представляват интересите на българските граждани? Въпросът кой реално управлява държавата е актуален от 1989-а насам и е породил много конспиративни теории, догадки и откровени измислици. Но сигурно е, че нещо не е наред, щом толкова години сме убедени в съществуването на задкулисни интереси и тайни кукловоди, назовавани било с имена на ресторанти, с трибуквени абревиатури или с географски понятия (Изток и Запад).
Сега всички, които се ужасяват от споменаването на Айн Ранд да спрат да четат, за да не ми тежат на съвестта ако нервите им не издържат. Но в „Атлас изправи рамене” има една реплика, която добре описва българската реалност: „Кой е Джон Голт?” Хората в книгата я използват, за да опишат един свят, в който нищо не зависи от отделната личност, човекът е сведен до безгръбначно, безмозъчно, безидейно същество, което към нищо не се стреми, нищо не очаква, нищо не върши. Като висша ценност се проповядва солидарността, която означава тези които работят, мислят и създават да носят на гърба си тези, които не правят нищо. Лишеният от способности и цели човек е обект на съчувствие и подкрепа, а способните и активните са обект на хули и омраза. Единствената цел на политиците е да заграбват и разпределят (най-вече между себе си, но привидно – между онеправданите) създаденото от малцина. „Кой е Джон Голт” питат хората, когато с празен поглед се вглеждат в бъдеще, от което нищо не очакват, защото нищо няма да направят. В края на книгата става ясно, че Джон Голт е символ на надеждата. Но в нашата нелитературна реалност не сме стигнали до там. Тук все още Джон Голт е онази неясна сила, която определя съдбата ни. Все още от телевизора денонощно ни облъчват, че от нас нищо не зависи. Демонстрират ни го грубо, безпардонно, нагло – вие си протестирайте, ние ще си управляваме както си знаем. Ще си редим пешките, ще си разпределяме порциите (по А.Доган), ще ви подхвърляме по някой „социален пакет” за замазване на очите.
Кой е Лоурънс Дейвис? Представа си нямам. Обаче знам кой е Джон Голт. Виждам го всяка вечер на улицата, нарамил детето си, въоръжен с българското знаме и яростно надуващ свирката си. Виждам го усмихнат и спокоен, защото знае, че има силата сам да определя бъдещето си. Виждам го истински солидарен, споделил емоциите, надеждите и усилията си с хиляди други хора, обединени от обща цел. Виждам го млад, опиянен от усещането, че промяната зависи именно от него и неизбежно ще се случи и много стар, едва стигнал до мястото, където е протестирал и преди 16, и преди 24 години. Виждам го изпълнен със смисъл, защото вярва в силата на действието, не на мрънкането. Убеден е, че той, реалният човек, е важен, а не Лоурънс Дейвис-овците и техните протежета, техните политици, техните банки, техните медии.
„Да си върнем държавата”, пише по плакатите на протестиращите. На финала на книгата Джон Голт казва: „Пътят е чист. Връщаме се в света”.
Споделете текущата публикация:
