От покойния проф. Николай Генчев знам следната история. В началото на 90-те години при президента Желю Желев се събрал някакъв съвет, който да умува върху програмите по литература в училище. Станало дума за Христо Ботев. И някакъв син активист се изстъпил: “Махнете го тоя комунист!” Професорът и още един-двама разумни хора напуснали заседанието. Ще добавя още. Пак по онова време искаха да махат от програмите и учебниците по литература освен Ботев също и Вапцаров, Смирненски, Гео Милев.
Слава Богу, тия автори останаха. Даже се добавиха нови, като Атанас Далчев, символистите, по-съвременни писатели. Сега отново иде реч за редукция на класиците ни в програмата по литература. С тая разлика, че вместо идеологически съображенията са, как да кажа, педагогически. Или може би психологически. Или здравословни. Някои стихове на Ботев изглеждали трудни за възприемане от подрастващите, натоварвали ги с неразбираеми за тях архаични или метафорични (примерно) думи и изрази.
Какво можеш да отговориш на подобни аргументи освен че са пълни идиотии. Нима днешните деца са по-глупави от предишните. Или от по-предишните… и т.н. Ако гледаме в еволюционен план, би трябвало да е обратното. Но за да се роди проектът за евентуални промени в програмата по литература, който взриви обществото (ако социалните мрежи и интернет форумите могат да се назоват така), са дадени около един милион лева. Или може би два. Които са част от едни други пари, европейски, а те колко милиона са?
Представете си ги сега тия милиони, разпределени между няколкостотин експерти – всеки от тях трябва да е взел по някоя и друга хилядарка за своя неоценим интелектуален труд. Обаче надали е така. По-скоро, както става у нас, някои по-първи хора са се облажили с по пет, че и повече цифрени суми, а на останалите са подхвърлени по една-две стотачки, колкото да се узакони далаверата.
Промени в програмата по литература наистина са необходими, сигурно повечето от нас сме убедени в това. Но без да се харчат милиони. Достатъчно е да се намерят правилните експерти, които да свършат работата. Без да посягат на Ботев, Алеко Константинов, Вапцаров. И без да се подценява интелектуалното ниво на подрастващите, без да се леят сълзи за прекомерната им учебна натовареност и малкото часове по физическо. Просто едното и другото не трябва да се противопоставят. Видяхме през 90-те години какъв е за някои резултатът от многото физическо – мутри, борчета, вратове, бухалки, а иначе пълни неграмотници.
Най-важното, мисля, е да се промени, при това коренно, системата на преподаване в училище. Да се забранят клишетата при интерпретацията на произведенията, със закон, ако трябва, да се забранят. Тези клишета, с които безхаберни учители промиват мозъците на децата и те трябва да ги наизустяват и повтарят безпаметно, за да им пишат добрата оценка по литература. Ако онзи объркан син активист е бил зомбиран от идеологическото клише, че Ботев е изповядвал комунизма, днес “патриотите” на литературната правоверност размахват не по-малко клишираните лозунги, че който посяга на Ботев, върши национално предателство. И какво – до стената и разстрел.
Заради отчайващото преподаване поколения ученици намразват самия предмет литература, а покрай него Ботев и всички останали класици. В главите им те се сливат в един общ поток, безличен, лишен от творческа индивидуалност, от магията, която излъчват техните произведения. Тая магия не се и опитват да им я изкажат. Затова на матурата се пишат смехории от рода на тая, че Яворов е автор на стихотворението “Баджанаци”. Затова на кандидатстудентския изпит по журналистика в Софийския университет, за да се покаже начетеност, стихове на Вазов се приписват на Ботев, цитира се Вапцаров, а се казва, че бил Смирненски. И т.н. Просто кандидат-висшистите са се мъчили да наизустят клишетата, защото това са изисквали от тях в училище. Никой не ги е карал да мислят, да почувстват магията и да се помъчат да я споделят…
Ще обърна нещата в друга посока. При небивалия “бум” в издаването на съвременна родна литература през последните години къде отиде литературната класика? Освен ученическите други издания няма, а на първите издателите гледат повече като на комерсиални продукти, тъй като ученическият контингент (всъщност родителският, който дава парите) е що-годе твърд купувач, който акумулира печалби. С нищожни изключения от книжния ни пазар вече десетилетия отсъстват многотомните издания на класиката ни. Израснаха поколения, лишени от възможността да притежават и четат в пълнота съчиненията на колоси като Иван Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Антон Страшимиров… Отвори се огромна културна празнина и се изкривиха представите на тези поколения за облика и посланията на българската класика; те бяха лишени от най-елементарните естетически, психологически и нравствени основи, формиращи ги личностно. На национално ниво не се изработи нито стратегия, нито цялостна политика по отношение на високостойностната книга, която е важна, обществено значима и държавата е длъжна да я обгрижва, да я субсидира, разбира се, на базата на програми и конкурсен принцип. Защото многотомните издания на класиката са изключително скъпи и трудоемки. Това са луксозни томове, изискващи специална хартия, подвързия, илюстрации. Подготовката им е творческа и изследователска едновременно и отнема години. Това струва пари, в т.ч. и заплащането на авторски права на колективите, ангажирани със съставителство, бележки, предговори и пр. Класиката не е бързоликвидна стока, нейната продажба трае години, време, през което крупната инвестиция на издателя не може да се възстанови, камо ли да се инкасира печалба, както е при масовите книги. А ако се изчислява на пазарен принцип, цената им би била непосилно висока за средностатистическия купувач, което ще означава, че томовете просто ще останат непродадени. И ще загубят всички – и производители, и търговци, и потребители.
От държавническа, културна и образователна гледна точка такива издания трябва да присъстват постоянно на книжния пазар. Да стоят на най-представителното място в книжарницата, при това на достъпни цени (по 5 лева, вместо по 20 лева), за да може всеки да ги намира и купува, когато пожелае. Дори да не купи днес, нито утре, във всеки един момент той трябва да знае, да бъде сигурен, че литературната класика му е под ръка, че може да я притежава в дома си, в библиотеката си като домашна библия. И да я завещае на потомците си. Подобно мероприятие ще изисква несравнимо по-малко пари, отколкото са похарчени за онзи проект, “обновяващ” учебните програми. На културното министерство досега не му е дошло наум да ги предвиди, тогава нека го стори МОН, като част от програмата за развитието на българското образование. Тази инвестиция със сигурност ще донесе огромни духовни дивиденти.
Проф. д-р АЛБЕРТ БЕНБАСАТ, в. Труд
Споделете текущата публикация:
