Турция се тресе от антиправителствени протести. Полиция с бронемашини и хеликоптери разпръсна демонстрантите с помощта на сълзотворен газ и водни оръдия. Ранените са стотици, арестуваните – близо 1000.
Безредиците избухват точно когато Турция има шанс да поднови преговорите за присъединяване към ЕС, които са замразени от две години и половина. В четвъртък и петък на посещение в Анкара трябва да е европейският комисар по разширяването Щефан Фюле. Още в петък Брюксел осъди „извънмерната употреба на сила“ от турските власти и ги призова да зачитат основните права на гражданите си, между които правото на изразяване и на събирания. Безпокойство изрази Държавният департамент на САЩ.
През юни и България заедно с останалите 26 държави от ЕС вероятно ще трябва да гласува дали ЕС да отвори нови преговорни глави с южната ни съседка. Затова случващото се там е от интерес за страната ни – освен че става дума за важен съсед, където живеят стотици хиляди български турци и че на демонстрация през почивните дни излязоха и турски студенти, учещи в София.
По-интересни обаче са паралелите между демонстрациите, свалили правителството на Бойко Борисов, и тези, които сега клатят стола на турския министър-председател Реджеп Тайип Ердоган.
И двата протеста имаха ограничен конкретен повод. В България това бяха цените на тока. В Турция – план на властите да унищожат парк в центъра на Истанбул, за да построят там културен и бизнес център като архитектурна реплика на някогашни османски казарми.
И двата протеста бързо прераснаха от съпротива срещу отделно действие на властта
в бунт срещу
режима
като цяло. От ядрата активисти те се разпространиха сред различни слоеве на населението, недоволни по една или други причина от правителството.
И в двата случая местата на демонстрациите бяха емблематични. В София – Орлов мост, сцената на природозащитници и борци срещу корупцията. В Истанбул – площад „Таксим“, традиционното поле на първомайските манифестации и други синдикални акции. Те обикновено завършват с бой с полицията, защото властите не ги разрешават.
И в двата случая виждаме взрив на масово, макар може би не преобладаващо недоволство от управлението на един популярен лидер. И Борисов, и Ердоган са популисти, които разделят обществото на свои привърженици и противници.
До 20 февруари 2013 г. Борисов оглавяваше всички рейтинги. При всичките критики към него социолози и наблюдатели продължаваха да твърдят, че „народът си го обича“. Въпреки бедността, безработицата, непосилните цени на енергията и на живота изобщо, въпреки скандалите с подслушванията и костинбродските бюлетини неговата партия пак спечели най-много гласове.
Ердоган управлява от 2002 г. Въпреки обвиненията, че се държи като „султан“, въпреки нарушенията на човешки права, полицейското насилие, цензурата, съмнителното правосъдие той продължава да е най-популярният лидер. В събота той се закани на протестиращите, че ако поиска, ще изкара на улицата десет пъти повече свои привърженици. Нещо да ви напомня за България?
И Борисов, и Ердоган са били кметове на големи градове. Борисов – на София, Ердоган – на Истанбул. И двамата в миналото си са били в различна степен политически репресирани. Борисов беше низвергнат от номер две в МВР при тройната коалиция. Ердоган беше за малко в затвора и имаше забрана за политическа дейност през 1997 г.
И Борисов, и Ердоган яхнаха вълната на недоволството от статуквото. Те създадоха партии – отрицания на традиционните. Трудно е да се каже какъв социален слой представлява ГЕРБ. В генезиса си това беше партия на гнева срещу „старите муцуни“, срещу „политиците на прехода“, представени отчасти в тройната коалиция. Тъй като този гняв се оказа мощна ракета носител, той бързо обрасна с клиентела, която задуши и байганьовизира благородната искра в него.
Ердоган рециклира партията на ислямисткия министър-председател Неджметин Ербакан, когото военните принудиха да се оттегли през 1997 г. с безкръвен „постмодерен“ преврат. Тя спечели смазващо превъзходство като антипод на традиционните партии и военните, белязали модерната история на Турция с три преврата (през 1960, 1971 и 1980 г.) и междувременна постоянна намеса в политиката.
И двете партии имаха претенцията да модернизират страните, да дадат най-сетне на гражданите им, това, което досега все беше оставало за по-нататък. ГЕРБ беше партия на „европейското развитие“. Формацията на Ердоган е на „справедливостта и напредъка“.
И двете сили имат постижения, които укрепиха властта им. Ердоган извади Турция от хроничните икономически кризи и я превърна в регионална икономическа и военна сила. Борисов успя (пак поне на думи) да върне разклатеното доверие на Европа, да разблокира замразените предприсъединителни фондове и да ускори донякъде усвояването на следприсъединителните.
И двамата искаха
да се увековечат
като строители
Борисов строеше магистрали, спортни зали, метро в София и втори мост над Дунав, а Ердоган – трето летище на Истанбул, АЕЦ край Трабзон и нов мост над Босфора.
Европа се заигра и с двамата въпреки сенчестите страни на миналото им: при Ердоган – ислямизма, при Борисов – членската книжка от БКП и приятелствата в посткомунистическия подземен свят. Тя търпеливо си затваряше очите и за критиките за компромиси с демокрацията, задушаване на свободното слово и монополизация на медийни сектор – в интерес на истината те са далече по-драстични в Турция, отколкото у нас.
Европейският подход беше – тези са
добри за
Ориента
да премълчим отрицателното, за да насърчим зачатъка на положително у тях. Освен това за ЕС беше очевидно, че в страните си и Борисов, и Ердоган нямат електорално възможна алтернатива.
И двамата премиери започнаха съдебна разправа с миналото. Зрелищните полицейски акции, серийните криминални обвинения, съдебните процеси срещу лица от предишната власт белязаха цялото управление на ГЕРБ.
В Турция се води мащабен процес срещу бивши и действащи военни с обвинения за заговор срещу сегашното управление на държавата. През септември 2012 г. осъдителни присъди на първа инстанция получиха 323-ма обвиняеми. През март т.г. прокуратурата внесе обвинителен акт от 2700 страници срещу 275 нови обвиняеми, за 64 от които тя поиска доживотни присъди – включително за бившия шеф на генералния щабгенерал Илкер Башбуг.
И двамата лидери имаха дългогодишни и трудно решими външнополитически предизвикателства. За Турция това са Кипър и кюрдският проблем (последният е колкото вътрешен за Турция, толкова и международен). За България това е Русия и нейните енергийни проекти на Балканите.
И България, и Турция правят реформи на правораздавателните и правоохранителните си системи под европейско наблюдение. Турските задачи са исполински в сравнение с нашите. Само един пример – предварителният арест в южната ни съседка все още може да продължи до 10 г. За една снимка или дума могат да те обявят за терорист и да получиш тежка присъда.
В претенцията си на строители и модернизатори и Борисов, и Ердоган не се поколебаха да флиртуват с консерватизма на собствените си народи и с носталгията по миналото. Борисов открадна голяма част от националисткия вот, в началото на мандата си се заигра с „Атака“, хвалеше наследството на Тодор Живков. Това не бяха грешки на езика и на растежа. Той има безспорен усет за какво тъгува гласоподавателят. Ердоган, водейки Турция към Европа, върна фереджетата (забрадена се явява публично и съпругата му), наложи ограничения за алкохола и публичната изява на интимни чувства.
Най-голямото сходство между двамата обаче е податливостта им към
наркотика
на властта
Ердоган проектира нова демократична конституция на Турция, която да ликвидира следите на военните хунти в сегашната. Това той прави обаче при условие – президентът, който сега има представителна функция, да получи изпълнителна власт. Турският премиер, който е към края на позволените му от закона мандати, не крие амбицията си да стане президент. Известно е, че това е далечната цел на Бойко Борисов. А партията си и държавата той ръководеше съвсем по ердогановски. Като бащица.
България и Турция са съвсем различни държави – като мащаб, история, култура, икономика и политика. Извън шкембе чорбата, кюфтето и имам баялдъто обаче ги сближава отношението към Европа. Искат да влязат в нея. България дори е успяла. Но не дават Европа да влезе в тях. Продукти на тази реалност са и Борисов, и Ердоган.
Споделете текущата публикация:
