Една голяма опасност дебне всеки, който посети Япония. Според всички пътеводители това е една от най-сигурните страни в света. Вярно е, но капанът е именно в това и е толкова опасен, че човек си дава сметка чак кагато падне в него.

Тази опасност се нарича автоматично сравнение. Мнозина са изкушени от това да правят съпоставка как е в Япония и как е у нас.

Ето това може да доведе всекиго до ядни мисли, тъжни изводи и в крайна сметка да съсипе престоя му в Страната на изгряващото слънце. Не правете това, освен ако не искате да подражавате на проф. Марко Семов, който през 80-те години на миналия век написа паметната книга „За Япония като за Япония“.

Той бе тънък народопсихолог и остана в историята с тази велика за времето си творба, но от нея научихме много повече за нас, българите, и България, отколкото за Япония и японците.

Как изглежда това съотношение, дали и колко са се променили нещата 30 г. по-късно?

Това може да бъде предмет на цяло едно ново изследване. Можем само да съжаляваме, че проф. Семов не е вече между живите, за да направи  паралел между софийското и токийското метро например.

Наскоро една колежка имаше особено неприятна случка с шайка контрольори в метрото, които лъжливо я бяха обвинили в гратисчийство. Вероятно защото си падат да тормозят и тероризират жени. На моя приятелка обаче й се кланяха 10 минути затова, че няма билет в метрото на Токио. Тамошната контрола й каза: „Вие сте чужденка, вероятно не сте разбрали как действа нашата система за билети. Извинете за създаденото неудобство, извинете, извинете.“

А като се замислиш как у нас за същото нещо двама некъпани бабаити могат да те влачат за косата по спирките… И ето, денят ти е съсипан с мрачни мисли.
Затова първият и основен съвет, когато сте в Япония, е – никакви сравнения с други страни! Приемате нещата такива, каквито са в Япония, и никъде другаде.

Прието е да се смята, че японците са много организирани хора. Вярно е. Но те могат да са и най-разсеяните пичове на света. Докато четат комикси или играят на електронни игри на връщане от работа. И поради тази причина по спирките и мотрисите на токийския градски транспорт  всеки ден се намират чанти и портмонета с по 20 хил. евро
 плюс кредитни карти, компютри и скъпа техника, а понякога златни, перлени или диамантени бижута за над 50 хил. евро. Всичко се връща на собствениците. В около 80% от случаите за това се грижи токийската служба Lost and Found. Има и вещи, които не са върнати просто защото техните собственици не са си ги потърсили. Което пак показва колко разсеяни могат да бъдат японците.

Друг пример: на световното изложение ЕКСПО 2005 в Аичи, посетено от 12 млн. души, са били откраднати портмонетата на… 4-ма.

Разказвам за всичко това, защото и аз си загубих портфейла в метрото. И ми го върнаха без нищо липсващо и с много извинения.

Освен че няма как да те набият или ограбят, в токийското метро не можеш и да се загубиш. Колкото и стресиращо да изглежда в първия момент заради многото хора и линии.

Всъщност  никъде в Япония човек не може да се загуби.

Освен в превода, както навремето ни предупреждаваше София Копола. Филмът „Изгубени в превода“, макар да донесе „Оскар“ и „Златен глобус“ на дъщерята на Франсис Форд Копола, не е най-голямата реклама за Япония според мен. И въпреки че в „Шогун“ си порят червата с ритуални харакирита почти на всеки половин час, този сериал от 80-те е далеч по-стимулиращ към пътешествия на Изток.

Това, което е най-правдиво пресъздадено и в двата филма, е, че японците масово не говорят английски език. Нито едно време, нито сега. Добрата новина е, че винаги се намира някоя Марико сан (основна героиня в романа „Шогун“ на Джеймс Клавел), която да помогне.

Или в повечето случаи, ако попитате случаен човек на улицата как да стигнете някъде, той просто зарязва работата си и ви отвежда почти за ръка, защото не може да ви го обясни на английски.

За чужденеца в Япония, а особено за българина, трогателната отзивчивост и любезността на местните хора са една от най-честите причини да влезе в капана на автоматичното сравнение, за което споменах в началото. Но това не е най-лошото. Най-най-лошото от всичко е да се прави сравнение между японската храна в Япония и това, което ни пробутват в България с претенцията за японска храна. Шуши – да. Но суши определено не е.

Да не говорим, че никой уважаващ себе си японец няма да си направи бъркоч от уасаби и соев сос, в който да си кисне оризовите залъци. И накрая да си бодне шушито, както ние правим.

Истинското пътешествие в Япония със сигурност започва с авантюрите, които ви предлагат местните суши ресторанти. Като начало поръчайте печени ядки от гинко билоба и чаша шоджо – да го наречем картофена ракия, макар че може да е и от друго. Тази напитка е по-силна от сакето и затова далеч по-приемлива за нашия балкански вкус, където всичко под 40 градуса отива в графата „неуспешен спиртен експеримент, развален казан или поразена реколта“.

Нататък просто оставете на домакините (ако имате такива) да водят или се доверете на готвача. Митичната у нас риба фугу, която е смъртно отровна, ако не е приготвена правилно, е само за разядка. Нищо страшно.

Полови жлези от морски таралеж вече са предизвикателство, но има и по-интересни неща. Трябва да се примирите, че най-невероятните работи, които можете да опитате, всъщност ще си останат енигма. Няма да можете да се похвалите на никого, че сте ги консумирали, защото реално не знаете какво сте яли.

Пък и никой не може точно да ви преведе, защото са специални карантии от разни морски същества, които в отделните езици имат различни названия. Освен ако не сте отишли да обядвате с професор по ихтиология и томче на Енциклопедия Британика под мишница.

Има и друг вид ресторанти, които си заслужава да бъдат посетени. В тях може да се пробва сурово конско месо с джинджифил, печено зеле с хайвер и всички останали превратности на японското окономияки.

По-вкусно е, отколкото звучи.

За хората, които не желаят да се чувстват откриватели, в Япония има всякаква храна с най-добрите примери от световната глобализирана кухня. Такова съсредоточие е токийският квартал „Ропонги“, където може да се купи вероятно най-скъпият хляб в квартала – 35 долара за неголямо парче.

Цената е такава, защото брашното и триците са примесени с хубаво вино. Освен магазини за хранителни деликатеси, ресторанти и закусвални в „Ропонги“ има и богат избор от всевъзможни нощни заведения.

Шарени забавления и варианти за прекарване на вечерта предлагат и в други токийски дистрикти като „Шинджуку“ и „Кабуки-чо“. Кафенето с най-скъпата локация обаче се намира в кв. „Шибуя“, където през деня се разминават френетични тълпи от тийнейджъри, развили обсесия по модата. Там е и площадчето на старата токийска гара с паметника на кучето Хачико. За него има и филм с Ричард Гиър, но историята е истинска.

Кучето става символ на вярност към стопанина си проф. Хидесабуро Уено от Токийския университет, защото го чака всеки ден на гарата след работа. Един ден през май 1925 г. проф. Уено не слиза от влака, защото е получил инфаркт и умира по време на лекции в университета. Въпреки това Хачико го чака всеки ден на гарата в продължение на 9 г.

Роднини на професора се опитват да го приберат, но кучето винаги се връща. Умира на същото място една мразовита нощ през март 1935 г.

Местните хора му издигат паметник, който е претопен по време на Втората световна война заради нуждата от метал, но през 1948 г. го възстановяват. Днес паметникът на Хачико е най-популярното място за срещи в тази част на Токио. Старата гара я няма, но все още има влак, който не се вижда от улицата, защото преминава през третия етаж на един мол.

Да се пътува из Япония с влак, е удоволствие, макар че ако имате десетина дни, в които трябва да съвместите културна програма в Сапоро на север и турнир по сумо във Фукуока на юг, най-добре е да ползвате самолет.

Северният остров Хокайдо е приятен не само за любителите на ски през зимата и затова целогодишно привлича местни туристи от останалите части на страната. Напоследък няма толкова много японци с фотоапарати по света, както едно време. Ако ви липсват тези организирани тълпи, можете да им се порадвате в Отару.

Градче, на което някой шегаджия е лепнал пракора Японската Венеция, макар да има само един канал. Затова пък има много приятни ресторантчета и сладкарници, където предлагат невероятни сладкиши от мляко и млечни продукти. Тези изделия са много известни не само в Хокайдо, но и в цяла Япония, защото са направени от мляко, добито от крави, слушащи Моцарт.

Това не е майтап, просто в тези ферми имат програма, според която качеството на млякото се смята за по-добро именно защото животните са отглеждани с произведения на великия композитор. В Япония на никого не би хрумнало да използва животни за политически цели, като блокира с тях центъра на столицата, когато правителството си подава оставка. Това е само поредният пример за това как между Япония и България не бива да се правят никакви сравнения, защото човек само ще си скапе настроението.