Вървял един оптимист през гробищата, гледал усмихнато кръстовете и си мислел: „Колко много плюсове!“

Често съм разказвала този виц на приятели. Мисля го за гениален. Споменах го веднъж и в приятелското си възражение към статията на колегата от Лондон Юлиан Попов, озаглавена „Нещата вървят все по-надобре в България“ (в. „Дневник“).

Беше краят на август 2010 г., т.е. ГЕРБ управляваше вече  година, и Юлиан беше забелязал сума ти симптоми на „оправяне“:

Такситата на аерогарата вече не ментят с тарифите. Има кирилица за „Блекбери“ и „Айфон“. Безшумен трамвай кръстосва София. Жените не си боядисват косите червени. Навсякъде се намира замразена баница. Икономическият ни министър говори английски. Момиче кара ролери. Почти няма коли по тротоарите. Хората се целуват. Бербатов е вкарал гол. Върнат е готиният шеф на опера в Стара Загора. Ако стъпиш на пешеходната пътека достатъчно самоуверено и раздвижиш рамене, взирайки се в очите на шофьора, той спира веднага… Авторът, с други думи, беше погледнал на България и българите преднамерено добронамерено – с очи, които не просто искат, а настояват да забележат Доброто. И нещата, които описваше, бяха тъкмо такива – редки изблици на спазване на правилата.

Песимистът (в случая моята скромна персона) му възрази, че не е изключително да спреш на пешеходна пътека, нито да не си паркираш колата на тротоара. Това е нормално. Не е успех, ако имаш ток и вода, за да се изкъпеш. Това е нормално. Нормално и дори задължително е не само министърът на икономиката да говори английски, но и премиерът да знае нещо повече от „Конграчулейшънс, дженерал!“ – така му написах, а сетне цитирах един пример, описан от моята приятелка Веселина Седларска, за който ще стане дума накрая.

Защо ви разказвам това ли?

На 12 март видях Юлиан Попов сред министрите на служебния кабинет, сформиран от президента Росен Плевнелиев. Дълго се чудех какво прави там. Понеже самият държавен глава не сметна за нужно да представи състава на правителството поименно (не го направи и бъдещият служебен премиер Марин Райков), реших, че ще отговаря за образованието и науката. Все пак от 2006 г., както пише в биографията му, е председател на Управителния съвет на Българското училище за политика „Димитър Паница“, на УС на фондация „Елизабет Костова“, член на настоятелствата на Нов български университет и на Американския университет в Благоевград.

Честно казано, изненадах се, че Попов ще е министър на околната среда и водите, макар често да е писал по екологични теми. Но повече се изненадах от друго:

В едно училище за политика би трябвало да учат на себеуважение. Без себеуважение е невъзможно да уважаваш другите. Хайде, не чак толкова невъзможно, но трудно. Какво тогава да очакваме от хора, които позволяват имената им да бъдат неглижирани?

Още нещо. Вицепремиер и министър на регионалното развитие   ще бъде Екатерина Захариева – през последната година главен секретар на президента. Същата Захариева като зам.-министър на регионалното развитие допусна нейни служители да „забравят“ да платят съдебна такса от 20 лева, поради което държавата загуби дело за собственост върху плаж за милиони край Царево…

Ако решите да ме причислите към отбора на „отстрелващите“ (по Плевнелиев), ще ви разочаровам.

Тъкмо обратното – стискам им палци. Стискам ги заради децата ни – моите и вашите деца. Даже не се сещам да ги стискам за себе си и заради вас, защото сме виновни и заслужаваме да ни се подиграват. По тази причина и сега преглътнахме президентът Плевнелиев да предложи кабинет, отдалечен от вътрешната политика, а следователно и от реалните проблеми. „Премиер, чиято функция е да успокои външните партньори, големия чуждестранен бизнес и отчасти „елита“. Министри, които познават ресорите си на хартия и нямат шанс да се заровят дълбоко“ (Радан Кънев).

Факт: служебният премиер Марин Райков – посланик във Франция, почти не е живял в България (тук държа да пропусна историята с бащата шпионин). Министърът на икономиката, енергетиката и туризма Асен Василев, анонсиран като възпитаник на Харвард, дори беше пропуснат от списъка, раздаден на журналистите. Илияна Цанова, вицепремиер по управление на средствата от ЕС, доскоро е работила за Европейската банка за възстановяване и развитие в Лондон.  Деяна Костадинова, вицепремиер и министър на труда и социалните грижи, от 2009 до 2011 г. е била съветник по социални политики на Бойко Борисов, а до февруари 2012 г. –  зам.-министър на труда и социалната политика.

Знаехме ли тези имена? Не.

Ще ги запомним ли? Не.

Май Радан ще се окаже прав и за това, че служебният кабинет е направен така, че да НЕ създаде алтернатива на досегашния и да поддържа усещане за формална, а не същинска държавна власт. „Целта е правителството да изглежда отдалечено и несвързано с проблемите на хората, за да изпъкне Борисов като негова пълнокръвна антитеза, докато обикаля страната и излъчва пренебрежение и подигравка към министрите.“

Не ми се ще да е така, но аз съм оптимист! Тоест човек, който смята, че винаги може да стане… по-зле. Броя кръстовете и си мисля следното:

Президентът не обеща ревизия на досегашното управление, но има кирилица за „Блекбери“ и „Айфон“. „Служебният кабинет трябва да изпълни своята мисия за достоен демократичен преход към ново, избрано от народа правителство“, но пък вече се намира замразена баница и жените не си боядисват косите червени. Ако към кабинета бъде създаден „граждански борд за честни избори“, вече можем да стъпим на пешеходната пътека и да раздвижим рамене самоуверено, взирайки се в очите на шофьора…

Признавам, че горното заяждане звучи особено тъпо.

Но също толкова тъпо е да ни уверяват, че служебното правителство ще свърши някаква работа „в диалог с гражданското общество“, ще „формира основни политики“ и ще „насочи усилия към прозрачност и ефективност“. Никак не вярвам, че Плевнелиев и стъкменият криво-ляво кабинет ще са гаранти за честен вот, при положение че самият президент беше избран при една твърде злополучна изборна процедура. Съмнявам се и за това, че човекът с високото кръвно го е оставил току-така да си реди имена „на коляно“, нищо че (според бившия министър на културата) Бойко Борисов прегръща и целува всяко срещнато куче.

Въпреки това някои мои колеги смятат, че служебното правителство би могло да свърши работа дори за два месеца. И са прави! Например то може да накара Комисията за защита на конкуренцията да разследва какво се случва на определени пазари (Иван Бедров). Или да премахне политическия чадър върху разследванията по знакови случаи с участието на лица от последните две правителства.

Да, много може да направи, но най-простото е да каже: „Прозорецът е счупен!“ То е и най-важното, защото за това е изградена цяла теория.

Навремето Веселина я беше разказала така, както само тя си може:

През 80-те години на миналия век Ню Йорк бил град, където годишно се регистрирали 600 000 тежки престъпления. Най-страшно било в метрото – „беше нещо като глава „Транспорт“ в Дантевия „Ад“ (Уилям Братън, началник на транспортната полиция). По онова време обаче криминолозите Джеймс Уилсън и Джордж Келинг вече създали прочутата си „Теория на счупения прозорец“, която се свеждала до съвсем прости изводи. „Ако счупеният прозорец не се смени бързо, сградата я чакат лоши неща – ще счупят и други прозорци, ще я окрадат, ще я замърсят, след това и улицата, и квартала. Счупеният прозорец дава сигнал, че безредието е позволено, и дори го поощрява. Престъпността и лошият бит са последица от общото безредие.“

И ето че онзи Уилям Братън и шефът на „ада“ прочели теорията и вече знаели как да се справят с гратисчиите, просяците, бездомниците, джебчиите. Графитите са символ на разпада – ще ги премахнем от метрото, решили те и се хванали на работа. Това означавало миене, триене, търкане, лъскане, боядисване. Цели шест години ежедневна и ежеминутна битка.

Накрая имало хепиенд: чистачите победили. Те били разбрали най-важното от теорията – да я приложат на практика.

Ще ми се да мисля, че на власт най-сетне ще дойдат Чистачите. Ама не тия, които замитат следи, нито ония, заради които пак ще си боядисаме косите в червено…

Любослава Русева, reduta.bg