Президентът произнесе силна откъм послания и слаба откъм умело поставяне на акценти реч след приемането на оставката на кабинета.
За Росен Плевнелиев оставката на премиера Борисов е шанс и предизвикателство. Институциите са отслабени, улицата – възбузена, възможностите за маневриране – ограничени, перспективите – мрачни. Ситуацията отваря поне четири възможности.
Първата и най-лесната е той да заеме позицията на процедурен президент.
Втората е да се представи като скромен президент, който към процедурните задължения добавя някои свои идеи за кризата, както и отстоява някои ограничени кадрови предложения.
Третата опция е ролята на активен президент, който се възползва от кризата, за да сложи по-траен отпечатък върху политическото ни развитие след нея.
Четвъртата възможност е да бъде хиперактивен президент, който
превръща кризата
в свой съюзник
за дългосрочна визия за развитието на страната, за влияние и контрол не само върху служебното правителство, но и върху бъдещата изпълнителна власт.
Някои от тези възможности вече се случиха в скорошната българска история. Д-р Желев беше активен президент. Имаше свои хора в изпълнителната власт, а когато ги загуби, пристъпи към „Боянските ливади“, за да свали от власт кабинета на Филип Димитров. Впоследствие с мандата на ДПС Желев наложи като министър-председател своя икономически съветник Любен Беров, а когато през 1994-а и той се провали, назначи служебното правителство на Ренета Инджова. Активността на Желев бе силно ограничена от „Мултигруп“, макар че Ренета Инджова започна управлението с критика срещу правителството на Беров като „правителство на „Мултигруп“.
Петър Стоянов също се бе насочил към позицията на активен президент, който търси повече влияние, отколкото реално има власт. Но в прехода към следващия кабинет усилието бе в посока той да действа като скромен президент, силно ограничаван от фигурата на премиера Иван Костов.
В сравнение с предшествениците си Георги Първанов беше хиперактивен. Макар че на него не му се наложи да назначава служебен премиер, той полагаше множество усилия въобще да не се наложи подобен вариант. Участваше във вътрешните игри на партията, оспорваше лидерството на Сергей Станишев, който пък трябваше да се еманципира от президента по начин, близък до еманципацията на президента Стоянов от премиера Костов.
В тази перспектива голямото предизвикателството пред Плевнелиев ще бъде да балансира около точката на равновесие в един омагьосан четириъгълник:
-Да не е просто процедурна фигура и еманация на Борисов, с един кабинет, в който ясно личи диктовката на премиера в оставка, което ще олекоти служебния кабинет, ще подклажда протестите срещу статуквото и ще постави под съмнение честността на изборните резултати.
-Да не залитне чрез служебното правителство в посока на правителство на олигарси и монополи, които упорито ще търсят решаването на свои проблеми с екологични ограничения, лицензи и други;
-Да не играе твърде едра и дългосрочна своя игра, опитвайки се да решава тежки дългосрочни проблеми, за които няма мандат и подкрепа – например в областта на енергийната политика (за което даде някаква заявка веднъж с подкрепата си за протестите и втори път с излагането на своите енергийни виждания, либерализацията и пр.). В подобна посока го насочват препоръките на Костов – напр. да постигне консенсус по борбата с монополите и да стане говорител на този консенсус.
В сегашната ситуация пазенето на равновесие повече прилича на
пълзене по острие на бръснач
Улицата трябва да бъде успокоена, но това може да се окаже трудно. Борисов не е Виденов и няма да заеме позата на бито куче, напротив ще напомня и заплашва, че след изборите ще се върне в управлението. А протестиращите ще търсят сметка от властта, разкрития, справедливост и поне капчици политическа кръв от досега управлявалите. Което пък от своя страна означава известно отдалечаване на сегашния президент от бившия му началник.
Речта на президента показва насочване към умерено активна позиция: критикува Борисов, че не си завърши мандата; подчерта, че е бил изненадан; посочи, че е било отговорно да остане докрая; критикува партиите, че не дават решение на въпроса за монополите; категорично се противопостави на свикването на Велико народно събрание; предложи иновацията „обществен съвет“ при служебното правителство, в който да влязат и граждански представители; иновативно е и организирането на общи консултации с партиите, с което те се превръщат в твърде публичен форум; посочи и своето решение на кризата с монополите – либерализацията.
Удари часът на президента. Речта му показва, че Плевнелиев го осъзнава. Но истинското позициониране ще стане ясно при избора на служебен премиер, назначаването на правителството и дистанцията по отношение както на улицата, така и на Борисов, така и на олигарсите.
Васил Гарнизов, в. „Труд“
Споделете текущата публикация:
