„Политици“ от разни степени и величини ние винаги сме имали в изобилие, дори много повече, отколкото това е естествено и нужно за един народ като нашия. На политиката у нас винаги се е гледало като на най-лесното и най-достъпното от всички занятия. Затова и полуинтелигентът намери в нея най-благодатното измежду всички поприща. И тъкмо тази е причината, загдето тук бе тъй пълна липсата на творчески умове и загдето обикновеният политически деец у нас – както нигде другаде – до такава степен е лишен от подготовката и изобщо от качествата, необходими за тоя, може би, по-сложен от всеки друг род дейност. Някога историкът на нашето време ще се чуди на жизнената сила, развърната от народа ни в преживените големи събития… Това обаче, над което сигурно ще спре най-много вниманието си, ще бъде въпросът – как тоя силен и бодър народ в най-критическите години на новата си история не смогна да излъчи из себе си нужните му водачи, а остави съдбата си в ръцете на недорасли духовно свои синове.“
Подобен откъс сепва: какъв е този автор, откъде се взе?
Чие е това перо, което не се стеснява да наруши хроничното безволие на обществото, примирено със сивотата на духовния си живот, с отказа от перспектива, с малодушието си и с инерциите на безсмисления си конформизъм? Кой е този автор, който не се бои да назове болестта, а и болните, при цялата злопаметност и отмъстителност на властта, че и на средата, в която всичко това се пише и чете?
Заблудата (и надеждата, впрочем), че това е новопоявил се, непознат, отдавна чакан автор, лесно се разсейва. Статията („За културната криза у нас“) е от професор Петър Мутафчиев, известния „буржоазен“ историк, отпечатана е преди 77 години в сп. „Просвета“. Засякох я днес в едно електронно издание, списвано в чужбина. Избликването на такива текстове изпод пластовете на времето изпълва писателя с твърде смесени чувства. Веднъж: че повечето истини са вече казани, че работят и днес и че няма да е за народа загуба велика, ако неговите писателски усилия не се увенчаят с успех. Втори път: че писаното слово няма власт над действителността, щом след толкова десетилетия всичко, срещу което авторът въстава, е останало непокътнато и редовете му са актуални, като да са създадени тази заран. И трето, също горчиво: че думите живеят заедно с проблемите и не се превръщат в минало, ако не са се обърнали в прах и недъзите, и явленията, срещу които са били адресирани.
В българския живот горчивите слова остават по-дълго
Авторът, който дори не е публицист, а историк, вещо анализира своята съвременност. Днес статиите му за нас са вече страници от историята, но все тъй люто чоплят раните и на нашето време. Културната криза е някаква наистина историческа болка, страдание на българската душа, което поколенията изплащат със съдбата си. Професор Мутафчиев директно обяснява защо:
„… Маса от полуобразовани хора се среща днес във всички среди на нашата общественост – от низините до върховете й. Затова животът ни е задръстен и обречен на безплодие. Нашето нещастие обаче произтича не толкова от големия им брой, колкото от това, че те у нас никога не са били лишени от възможността да играят значителна роля в тоя живот, а през последните десетилетия – да изстъпят и като ръководна сила в него. От тях зависи всичко… Те държат в плен и съзнанието на масите. Тия, последните, в душата си ги ненавиждат, но вървят след тях поради това, че няма други, след които да тръгнат: срещу тях в живота ни липсва всякаква организирана сила. И няма откъде да се яви.“
Има ли някой днес с куража да посочи културната недостатъчност на българския живот като причина (и вина!) за икономическата и политическата драма на нацията? Има ли някой, който да се е решил да укори българското общество за неговата духовна летаргия и занемарени хоризонти? Има ли гласове, които да търсят сметка за разпиления заряд от любознателност и ученолюбие, за разочарованието от образованието и самоусъвършенстването, десетилетия компрометирани, а и обезсмислени от партизанщина, корупция и шуробаджанащина? Някой, най-после, посмял ли е да назове желязната пета на полуинтелигенцията над съдбите и съдбините на милиони обезверени днешни българи?
Защото да се предизвиква властта е детска игра
в сравнение с това да се упреква обществото.
Професор Петър Мутафчиев в научното си поприще е отстоявал възгледи оспорвани, премълчавани, като че ли и забранявани. Историческите му трудове са заредени с ясно доловим патриотичен плам, прочитът им е увлекателен, възбужда поизтощеното любопитство към многострадалната от преправяне и дописване българска история. „История на българите“ и „Книга за българския народ“ могат да се намерят в много съвременни домове. От дъщеря му проф. Вера Мутафчиева знам, че е бил овладян, вглъбен, но и много твърд човек, както и че животът му е бил богат с горчивини. Но мисля, че обяснението за неговата обществена доблест ще намерим и някъде по-назад.
На 6 септември 1916 година, на Добруджанския фронт, превъзхождащ противник притиска частите на Първа софийска дивизия при Сарсанлар. Дружината, в която се сражава подпоручик Петър Мутафчиев, се огъва. Войниците почват да се изтеглят назад. Съседните дружини вече са отстъпили. Тогава младият офицер застава на пътя на своите войници, удържа ги. Запомнени са думите му: „Къде отивате, братя, България пропада!“ Страстният му вик опомня бойците. Те се окопитват. (Или засрамват?) Обръщат се срещу противника, обръщат и него в бягство.
Какво ни казва това, освен че човекът е единен в най-високите си постъпки и че връзката между тях не подлежи на съмнение? И че онова, което е заявил като подпоручик, той ще го следва и като професор.
А после ние се чудим защо гласът му се чува и след 77 години! Така ни се пада…
Калин Донков, в. „Сега“
Споделете текущата публикация:
