Детството е един от най-интересните периоди от живота на човека. Още в първите си месеци на този свят малките човечета вече безпогрешно разпознават различните чувства. Те знаят какво е обич и закрила, но усещат и що е то страх. И това е факт, макар психолозите да твърдят, че докато не получат представа за смъртта (обикновено на около 6 -7-годишна възраст), децата не знаят що е истинска уплаха. Но всъщност те я разпознават инстинктивно.
Нима не сме ставали свидетели всички на внезапния ужасяващ писък на някой мъник, когато към него се протегнат чужди ръце. Всичко в тоя миг в детето крещи: “Помощ, мамо, не ме давай на тоя страшен човек!” Причината е (пак според психолозите), че малките възприемат емоционално всички силни звуци, непознати резки движения, ярки цветове, натрапчиви миризми. И естествено всичко непознато не може да се тълкува по друг начин освен като опасност. А детският страх е абсолютно
същият като страха на възрастния
– поне чисто физиологически се изразява в учестяване на дишането, изпотяване, писъци и… не дай Боже, в страшни сънища.
Чудно ли е тогава, че децата пищят и при своите първи срещи с политиците. Ни най-малко. Световната, а и родната преса изобилстват с кадри на малчугани, видимо подложени на ужасяващия стрес – среща с държавник. Но няма ли да оправдаете напълно наследника си, че се дърпа истерично, когато към него с прелъстителна усмивка и желание да го гушне (или, о, ужас – да го ощипе по бузката) се наведе някоя “страшна” леля, облечена в ярки дрехи. За нея това е просто пиар (О, колко обичам децата, гласувайте за мен!), а за него – може би е краят на света. За да не се припознае някоя от нашенските първи дами в политиката, ще дадем пример с някоя “световна леля” – германската канцлерка Ангела Меркел или американския държавен секретар Хилъри Клинтън са достатъчно нагледна агитация, струва ми се.
Случайно или не, но снимките, показващи срещите на политиците и децата, минават за комични. Зад тях обаче се крие голяма доза ужас. Когато децата са съвсем малки (на няколко месеца например), те обикновено пищят, а в повечето случаи и размахват неконтролируемо ръчички и ритат с крачета в стремежа си да се спасят от страшния политик, дръзнал да ги откъсне от мама. Така се получават смешните снимки – дете бърка в носа на политик, рита го по главата, дърпа го за пуловера. В повечето случаи поведението на малките е напълно оправдано –
въпросните страшилища
или се смеят гръмко, или им причиняват болка (несъзнателно, разбира се, стискайки ги здраво, за да не ги изтърват от прегръдките си), или миришат странно на нещо непознато и страшно, или просто зад тяхното умилкващо се поведение, малките безпогрешно разпознават фалша. И бият тревога – мамо, спаси ме, страх ме е!
Когато децата са по-големи, макар и с все още ограничен житейски опит, те отново изразяват чувството си на боязън, но вече се стремят да го потискат. На това ги учат от най-ранна възраст родителите им. Затова и дечицата, влизащи за първи път в клас например (твърде често, ставащи “жертва” на политиците на 15 септември) не реагират толкова емоционално. Но за тях стресът е дори още по-голям – те не само за първи път категорично са отделени от семейната си среда, но и някакви чужди хора са ги наобиколили и
истерично
“ахкат” и “охкат”
наоколо, позирайки пред камерите. Можете да сте сигурни, че страхът на децата е същият, но тъй като те се стремят да го потискат, той вече се изразява в “идиотски” физиономии, блещене, бъркане в носа или напълно “изключване” – втренчен поглед в някоя точка. Не им се сърдете, че се държат неадекватно – те просто са ужасени.
Има и още нещо – детската психика е наистина чувствителна, малчуганът преживява страха не само в момента, но той се загнездва и в подсъзнанието му. Най-честото му проявление по-късно е в страшните сънища. Така, че бъдете внимателни със своето дете и… го пазете от политиците. По-добре да потиснете желанието си на всяка цена съседите да го видят по телевизията в ръцете на някой министър, отколкото да му докарате кошмари.
Ела, че да те дават по телевизията
Най-яркият пример в политико-детската история на България определено е на премиера Бойко Борисов, който съвсем видимо има слабост към хлапетата и при това с удоволствие я “упражнява” публично.
Най-прословутите му снимки с малчугани, отдавна носят сред журналистите кодовото название “Борисов души детенце”. Не дай Боже да си помисли някой, че обвиняваме министър-председателя в някакво престъпно действие. Не, просто той обича децата и когато ги види не може да се сдържи да ги гушне. Най-често през… вратлетата.
Борисов произведе един от първите си словесни хитове, говорейки на хубаво 10-годишно момиченце, още преди десетина години, докато охраняваше Симеон Сакскобургготски: “Колко си красива! – каза тогавашният гард. – Одрала си кожата на баща си, а той е такъв грозник”. Но са незабравими и други негови думи, като: “Няма да ти дам автограф, докато не доведеш баба ти да обещае, че ще гласува за мен”. И съответното хлапе си тръгва разревано, разбира се.
Но пък се срещат и случаи на небивало негово великодушие. При последното изнесено заседание на кабинета в Кюстендил през март т. г. премиерът определено спечели майките и бабите, придърпвайки децата им към себе си пред камерите с думите:“Ела сега тука до мене, че да те дават довечера по телевизията”.
При царя децата не плачеха
Вероятно заради големия му опит като родител на пет отрочета и дядо на 11 внуци, но децата, които бившият премиер Симеон Сакскобургготски гушкаше и галеше при обиколките си в страната… не плачеха. Сигурно една от причините е, че за разлика от останалите политици цялостното поведение на царя не е експресивно и с бурни ръкомахания, а и по принцип той говори тихо. С други думи, по-скоро не представлява чак такава заплаха в очите на малките.
Психолозите са категорични, че политиците, които имат малки деца, по-лесно се справят с чуждите на улицата. Това не винаги е вярно, но все пак е факт, че по-младите жени сред политиците имат по-добър подход към малчуганите по митинги и по време на предизборни кампании.
Така че държавниците трябва да запомнят – при среща с деца никакви резки движения, гръмки звуци и щипане!
Марина Алексиева, в. „Труд“
Споделете текущата публикация:
