За едни тази дата е празник, за други – ден на траур, но все още няма адекватна историческа оценка на събитията от 09.09.1944 г.
В нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. група офицери-заговорници и водените от тях войскови части превземат Министерството на войната и няколко възлови пункта в столицата – пощата, телеграфа, радиото, жп гарата… Рано сутринта по Радио София е обявено създаването на новото правителство на Отечествения фронт – коалиция на комунисти, социалдемократи, леви земеделци, политически кръг „Звено“ и независими интелектуалци.
Една част от заговорниците са вербувани от съветското разузнаване и извършват преврата с цел да подготвят съветизацията на страната. Други са действали с убеждението, че така помагат на България. Към онзи момент страната ни е във война едновременно със САЩ,
Великобритания, Германия и Съветския съюз. Нещо повече, на 8 септември войски на Трети украински фронт вече са нахлули на българска територия, практически без да срещнат съпротива от българска страна (с изключение на отделни престрелки в Добруджа). Поради тази причина превратаджиите се надяват новото българско правителство да успее да омилостиви съветските агресори. И наистина, по-малко от 24 часа след преврата е договорено примирие, а действията на червеноармейците на наша територия се ограничават „само“ до грабежи и изнасилвания. Масови разстрели в стил „Катин“ няма. Всъщност има, но те са извършени не от съветските окупатури, а от техните български помагачи.
Това историческо събитие се честваше като национален празник до 1990 г. включително. Впоследствие демократичните промени наложиха националният празник на България да бъде отново 3 март, а 9 септември излезе от официалния календар. А тогавашният президент на републиката д-р Желю Желев заяви, че 9 септември е дата, която разделя българската нация.
Днес привържениците на БСП (партията – приемник на БКП) продължават да честват 9 септември като празник – „Освобождение от фашизма“. Повечето земеделци и социалдемократи обаче (тогава съюзници на комунистите в ОФ) не споделят техния ентусиазъм.
От друга страна, жертви на комунистическия терор и техни потомци смятат 9 септември за най-черната дата в най-новата българска история. И няма как да бъде иначе – за по-малко от месец след 09.09.1944 г. близо 30 хиляди българи са избити без съд и присъда; мнозина други са осъдени от т.нар. „народен съд“ (някои посмъртно, за да се легализира разправата с тях, а други най-вече за да бъде конфискувано имуществото им, с което впоследствие се разпореждат „героите на новата власт“); четвърт милион наши сънародници са въдворени в концлагери; огромен брой хора са уволнявани, изключвани от университета, изселвани и осъждани по политически причини, като много често единствената им „вина“ е че са роднини на „засегнати от мероприятията на народната власт“. Затова всяка година на тази дата се извършват панихиди и молебени в памет на жертвите на комунизма.
Така всяка година на 9 септември обществото ни се разделя – за едни е празник, а за други е траур. И до днес, 68 г. след онези събития, все още няма адекватна историческа оценка на това, което се е случило тогава. А какво в действителност се е случило?
09.09.1944 г. е началото на погрома върху българската държавност. Още на следващия ден полицейският апарат е заменен с Дирекция на народната милиция, където охотно се назначават убийци, главорези и всякакви други криминални елементи. Разбита е съдебната система, която към онзи момент е била не само изключително ефективна, но и наистина независима от законодателната и изпълнителната власти. В администрацията масово се назначават хора без необходимата квалификация, стига да са лоялни към новата власт. Заради бушуващата все още война офицерският корпус е временно „запазен“, но веднага след връщането си от бойното поле мнозина офицери са подложени на репресии, чиято кулминация е от лятото на 1946 година, когато на практика всички оцелели „царски“ офицери са уволнени от армията „за груби фашистки прояви“. За да бъдат заменени от полуграмотни партизани и ятаци.
09.09.1944г. е отправна точка към една целенасочена политика на заличаване на българската национална идентичност. От обявяването на Иван Вазов и Захарий Стоянов за „великобългарски шовинисти“, през насилствената македонизация на Пиринския край до двата опита на Политбюро на ЦК на БКП да присъедини България към СССР под формата на 16-та република.
09.09.1944г. е началото на един брутален грабеж, на който новите властници подлагат заварения политически, стопански и духовен елит. Голяма част от представителите на този елит не само, че са физически унищожени, но и тяхното имущество е експроприирано. В отнетите къщи на набедените за „фашисти“ се настаняват самопровъзгласилите се за „активни борци“. И не само това – комунистическият функционер Цола Драгойчева например, често е била забелязвана, облечена в… коженото палто на Евдокия Филова (съпруга на бившия министър председател Богдан Филов – б.а.).
09.09.1944г. трасира пътя към премахване на частната собственост. Индустрията е национализирана, а земеделската земя е колективизирана по съветски образец.
09.09.1944г. поставя началото на маргинализацията на българската Църква. Стотици свещеници са ликвидирани, премахнато е вероучението в училищата, а властта започва да налага абсурдните „граждански ритуали“. Но дори това не е всичко.
9 септември е преди всичко началото на налагането на „обратна селекция“ в българското общество. Колкото по-ниски са образованието и социалния ти произход, толкова по-високи са шансовете ти за реализиация при новите реалности. Десетилетия наред най-добрите автобиографии се оказват тези, в които се срещат изрази като „…произхожда от бедно работническо/селско семейство…“, „…родителите му са неграмотни/малограмотни…“ и т.н. И обратно, тези, които са имали образование (особено завършено в чужбина), знаели са чужди езици и са имали добра социална среда, са обявявани за „бивши“ хора и пътят им към социално развитие (престижна работа, достъп до университет за децата им) е на практика отрязан. Нерядко начело на национализираните вече предприятия са поставяни полуграмотни овчари и козари, а дотогавашните директори са назначавани… да продават купони в заводския стол. И то ако по някаква случайност тези директори не са се озовали в Белене, Скравена или Богданов дол.
Така 9 септември се оказва исторически шанс за немалко хора. За тях и наследниците им пътят към директорските кресла, към университетските банки и научната кариера е открит. И точно тези хора днес ще се облекат празнично и ще обсипят с цветя Братската могила в Борисовата градина (наричана от тях все още „Парк на свободата“), както и многобройните партизански паметници в страната. Те ще го направят не толкова заради изваждането на България от Тристранния пакт (което се случва още преди 09.09.1944г.), нито заради спечелването на властта от любимата им партия (БКП и нейните съюзници в ОФ получават покана да влязат в правителството, оглавено на 2 септември 1944 година от Константин Муравиев, но те отказват под натиск на Москва). За тях 9 септември е празник най-вече заради историческия шанс, който тази дата им дава. Защото без събитията от 09.09.1944г. техният житейски успех би бил много по-трудно постижим.
9 септември е и денят на съхранената родова памет. Както на жертвите, така и на победителите. Защото ако сумираме броя на лично засегнатите от комунизма и техните наследници, ще се окаже, че поне 2 милиона българи имат причина да обявят 9 септември за ден на траур. А участниците в панихидите на днешния ден са многократно по-малко. Празнуващите 9 септември също са значително по-малко от реално облагодетелствалите се вследствие на комунизма. Днес за мнозинството българи датата 9 септември няма значение и причината за това е именно прекъснатата родова памет.
Livenews.bg
Споделете текущата публикация:
