твоята гледна точка
Капан за двама
Автор Vnews, добавено на 03.03.2014 година, в категории: Твоят глас, Коментари (0)

Двама мъже са се заклещили в такава желязна хватка, че вече не могат да се движат наникъде, освен надолу, и всмукват по пътя си всичко и всички в свлачището. В случая не става дума за Лютви Местан и Волен Сидеров.

Налага се да преговорим учебниците по психология, защото възможностите на другите науки за обяснение на българската действителност се изчерпват. Да видим колко творчески действаме като общество с помощта на два примера, възможно най-отдалечени от политиката и затова безпристрастни. Неотдавна джендър активистка в Брюксел постави въпроса за вредата от детските приказки, с което осигури забавление за България поне за три дни. Общо взето умряхме от смях. Детските приказки всъщност не били съобразени – хахаха – с крехката детска психика – хихихи- и създавали непригодни за съвремието модели – хохохо. Ние обичаме да се смеем, да се присмиваме, да се надсмиваме, да осмиваме. А когато го правим заедно, това си е направо национална терапия.

Но ако решите да не се смеете по инерция, а да си съставите мнение, като отворите книжка с най-известните детски приказки, ще видите малко неща, които предизвикват смях. В приказките повечето неща са за плач. Сираци, попаднали в ръцете на зли мащехи. Тровят нашите герои, изяждат ги, привеждат ги в сънна кома. Тъга и ужас! Ханибал Лектър е направо аматьор в сравнение с вещицата на Хензел и Гретел, но родител, който води детето си да гледа „Мълчанието на агнетата“, е обект на комисията за защита на детето, а родител, който чете на детето си за лека нощ „Хензел и Гретел“, е обект на възхищение. Социално приет стереотип.

Другата случка е с обратен знак, тя ни възмути и отврати. В зоологическата градина в Копенхаген убиха жирафчето Мариус и го разфасоваха пред очите на деца. Тия са си останали едни подивели викинги, едни странни и сурови хора, които наистина ще ни натресат и кръвосмешението, както ни предупреждават православните сайтове, особено руските. Как може да правят такова нещо с жирафчето Мариус? – питаме ние. Ние не сме такива. Ние сме по-различни. За нашите деца клането на прасе е празник, но това е различно – това е Коледа. Децата първи получават хапка от прасето Гошо. Да схрускаш опърленото ушенце на Гошо, когото си галил, преди да му теглят ножа, е народна традиция. Да гледаш как се прави разрез на Мариус е варварщина. Да правиш дисекция на жаба в пети клас не е варварщина, то е наука. Някои от момиченцата повръщат, но това е училище, не е концерт по желание. За дисекцията на Мариус са отишли деца, които са се записали по желание. А зоологическата градина е място не само за хранене на животните със солети, но и за науката зоология. Но това ти идва наум, само ако се замислиш. Социално приемливите класификации за добро-зло, правилно-неправилно, полезно-вредно, прилично-неприлично те освобождават от мислене. Те са лесни и безопасни. Придържай се към тях и винаги ще си или част от една уютна тълпа, или начело на същата тълпа.

Категоризирането е без съмнение  полезно. То ти помага да се ориентираш бързо, да си обясняваш света, без да се налага да извървяваш пътеки, утъпкани от много други преди теб. Да се лъже, краде, убива – лошо. Да се работи, помага, обича – добро. Това са полезни категоризации. Те са смазката в общия ни живот. Когато категоризациите са преувеличени, самоцелни, доведени до крайност – това са вече стереотипи. Те също са удобни за някои хора, но вече не са смазката, а скрибуцането в общия ни живот. Защото животът е много по-сложен и по-конкретен от категоризациите и стереотипите.

Когато обаче едно общество се е отказало да мисли, стереотипите се превръщат не само в улеснение за едни, но и в обща практика за всички. Детските приказки и жирафчето Мариус бяха избрани като възможно най-невинните примери, нямащи особено значение. Казусът „детски приказки“ ни даде повод да се посмеем колко е глупава Европа, а жирафчето ни накара да се възмутим колко е жестока. Поводите да се почувстваме заедно по-умни и по-добри от другите не са много, простено ни е в такива случаи да сме повърхности. Но по същия скорострелен начин с помощта на стереотипите ние заемаме позиция и по онези важни въпроси, от които зависи как живеем. Дали да се разреши говоренето на турски при предизборна агитация, дали да се провеждат гей паради, дали да се върне казармата, дали да се въведе задължително гласуване – за всеки от тези сложни въпроси ние имаме бързия и лесен отговор на стереотипа.

Вече чувам несъгласие: за какъв бърз и лесен отговор става дума, като по всеки от тези въпроси отговорите са два – да и не, една част са „против“, друга са „за“. Точно така е, защото другата леснотия, която помага при общество, на което много не му се мисли, са ролите. Отговорът е според калъпа на ролевите очаквания. Какво прави един човек, който е попаднал на място, за което не е подготвен? Подготвеният е ясно – ще си припомня теорията, ще сравнява, ще върви по стъпките теза-антитеза-синтеза, ще надгражда  с нови знания, – но какво прави неподготвеният? Неподготвеният има само една твърда почва под краката си и тя се нарича ролеви очаквания. Той започва да прави това, което се предполага, че се очаква от него. Започва да действа на базата на ролевите очаквания, влиза в ролята.

Колцина от нашите министър-председатели бяха подготвени за министър-председатели? Да си премиер в България е най-лесната работа – ти не си подготвен, но и другите не са наясно. От теб се иска да изпълниш само две очаквания: преди изборите да говориш как ще раздадеш възмездие горе и хляб долу и след изборите да обвиняваш този, който е бил преди теб. Проста роля. Тя се играе в двойка. Ти и другият. Ти си невъзможен без другия. Филип Димитров и Андрей Луканов. Жан Виденов и Иван Костов. Царят не се брои, царете са в един екземпляр и това беше единственото, по което на Симеон Сакскобургготски му личеше, че е цар. И ето че пристигаме до забележителната двойка Сергей Станишев – Бойко Борисов, която е свързана не само от стереотипа и ролята, но и от всичко, което ви дойде наум. Еднакви в своята неподготвеност за премиери и затова хвърлили изцяло силите си в изпълнение на ролевите очаквания. Различни във всичко останало: произход, външност, общуване, комплекси. Нито една допирна точка, освен общата им илюзия, че когато си срещнал своята противоположност, трябва да я победиш, за да докажеш своята значимост.

Историята познава много случаи на подобна свирепа конкуренция между двама мъже, в някои от тях държавите дори са печелели от подобно съперничество. Не и в нашия сегашен случай. Едно от нещата, които на избирателя му е трудно да си представи, е колко малки могат да бъдат големите политически мъже. (Отношенията между ГЕРБ и ДПС можеха да бъдат съвсем различни, а съответно и разпределението в парламента, ако между Бойко Борисов и Ахмед Доган не стоеше думата „барбекю“. Онова барбекю, събореното.) Понякога политиката виси на една дума, в случая с Борисов и Станишев – на една омраза, родена колкото от ролевите очаквания на българите, толкова и от природно заложената непоносимост на кучето към котката. Станишев и Борисов не спорят, те патологично се мразят и засмукват всяка енергия на изтощената държава в оборота на своята ненавист.

Бенджамин Франклин имал подобен непримирим политически опонент. Франклин е последният човек, който може да бъде обвинен, че е действал според стереотипи и предписани роли. Той затова, освен политик, е и откривател. Стереотипите не водят дo открития, както знаем. Интересно как е постъпил Бенджамин Франклин със своя опонент. Ето така: отишъл при врага си и го помолил да му заеме ценна книга, за която се говорело, че притежава в библиотеката си. Какво се случва оттам нататък ще се помъчим да си обясним с психологията.

С това, че Франклин отишъл при врага си и му поискал книгата, го поставил в състояние на когнитивен дисонанс, би казал Леон Фестингер, авторът на този термин. Когнитивен дисонанс има, когато се преживяват тягостно две противоречиви идеи: враг ми иска услуга, но социално неприемливо е да откажеш услуга. И едното лошо, и другото лошо. Кое да се избере? В повечето от случаите хората избират социално желателното поведение. Но за да примирят дисонанса в себе си, те търсят аргумент. В случая така: трябва да му дам книгата, защото той може би не е чак толкова лош, щом дойде да ми я поиска. Бенджамин Франклин също има своя аргумент, оставил го е черно на бяло: „Онзи, който веднъж ви е направил услуга, ще е по-склонен да го направи отново.“ Трябва ли да казвам, че този враг на Франклин се превърнал в поддръжник.

Изобщо не мога да си представя как Станишев моли Борисов да му заеме ценен екземпляр от библиотеката си. Нито Борисов, който моли Станишев да осигури победа на „Бистришките тигри“, като се включи в решаващ мач, да речем. Вариант за каквото и да било отстъпление на един от двамата е малко възможен. Знаете ли как се убива вълк в тундрата? Забива се в леда кама, по чието острие има парченца месо. Вълкът започва да я ближе, реже езика си, пие от собствената си кръв, но не разбира, че е негова. Продължава да се върти около камата, да я ближе и да се наранява, да пие кръвта си, докато издъхне. Трудно е да се спре такъв вълк.

Колкото и да ни се иска да сме невинни за тази съсипваща държавата ни омраза, не сме. Защото политиците действат на базата на ролевите очаквания. Ние създаваме тези очаквания. Ние сме измислили ролите, в които те се напъхват, за да ни се представят такива, каквито очакваме да са. В случая Борисов – Станишев нещата са доведени до писък, до ръб, защото и природата е дала своя принос за съчетаването на тази двойка като емблема  на върховно несъответствие. Но ако ние променим своите очаквания, политиците много бързо ще реагират. Само че как да ги променим, като и ние действаме по лекия път на стереотипите. Вижте само колко е изкусителен нашият стереотип: щом сме гражданското общество, значи трябва да сме несъгласни, да крещим, да заклеймяваме. Сравнете го сега с разумния, творческия, по-трудния вариант: щом сме гражданско общество, значи трябва да обсъждаме, преценяваме, да подкрепяме смисленото, да очакваме от политиците партньорство. И ние сме в роля. В ролята на гражданско общество, измислена някъде и замръзнала някога. Да излезеш от стереотипа е точно противоположното: трябва да мислиш тук и да действаш сега.

Веселина Седларска, reduta.bg



Споделете текущата публикация:

Коментирай





Ако коментарът ви не е на кирилица няма никакъв смисъл да натискате този бутон!
Не го правете и ако не сте напълно съгласни с тези правила!



Реклама

advert-vnews1

Hot News

2018 г. може да донесе силни земетресения по целия свят заради едва забележимото забавяне във въртенето на Земята, предупреждават учени, цитирани от световни агенции.

На традиционната среща на Американското геоложко общество Ребека […]

 

Най-добрият български тенисист Григор Димитров категорично победи Давид Гофен на финалния турнир на АТР за годината в Лондон. Българинът триумфира, след […]

 

855
Григор Димитров е на финал в Лондон, българският тенисист спечели с 4:6, 6:0, 6:3 полуфинала с Джак Сок […]

 
 

към началото