твоята гледна точка
Нека бъдем достойни
Автор Vnews, добавено на 30.10.2013 година, в категории: Твоят глас, Коментари (0)

„Колко е сладка изборната победа, спечелена с евтина демагогия, насъскваща хората един срещу друг и сееща политическа злоба? Колко е стабилна една власт, спекулираща с емоциите на избирателите, доведени до масова синьо-червена психоза? Която управляващите не само, че не лекуват, а съзнателно поддържат. Защото пред такова безкритично общество най-лесното оправдание за всяко действие (или бездействие) на властта е прехвърлянето на отговорността върху вражеския цвят.”

Това съм написала преди 15 години във вестник „Безусловно”, който списвахме и разможавахме на ксерокс с моите колеги и приятели във Факултета по журналистика на Софийския университет. Спомних си за нашия вестник по повод студентските протести в последните дни. А поводът да напиша цитирания текст беше един протест на пенсионери, на който пред очите ми възрастни жени се биеха и обиждаха на „сини” и „червени” бабички. Едва ли тогава съм си представяла, че 15 години по-късно отново ще сме разделени на два враждуващи лагера, на „протестиращи” и „контрапротестиращи”, на „соросоиди” и „червени боклуци”, на студенти „окупатори” и „контраокупатори”. Тогава не исках и да помисля за емиграция, подобно на мнозина мои колеги, защото вярвах, че аз, именно аз, ще направя така, че „да се измъкнем от блатото на миналото и да бъдем една нация, а не две партии”.

Е, не успях. Сега протестирам срещу резултата от този свой, наш, неуспех. Защото в неуспеха поне сме единни. Никой от нас не е доволен от живота, който живеем. Но отново сме разделени в представата си за това как да го постигнем. Разделени сме дори по въпроса трябва ли изобщо да правим нещо. А в резултат – едно безкритично общество. Разлиствам старите броеве на „Безусловно” и гледам колко гневни сме били, колко непримирими, колко наивни. „Сега е моментът да покажете на чия страна сте. Сега е моментът да заявите позиция и да вземете отношение,” написаха „Ранобудните студенти”, след като окупираха 272-ра аудитория в Ректората. Мили деца (защото днешните първокурсници са родени през 1994-а – годината, когато станах студентка), помислих си, простете ни, че толкова моменти пропуснахме, толкова пъти не заявихме позиция, толкова години не взимахме отношение. „Стига на апатията, стига на бездействието, стига на безхаберието!”, казаха студентите. Има ли „стига”, помислих си, след като толкова години не ни стигнаха. Ненамрънкахме се, ненамразихме се, ненаканихме се да се ядосаме истински и всички заедно. Някъде по пътя загубихме гнева и го заменихме с конформизъм, непримиримостта се превърна в адаптивност, а наивността еволюира в цинизъм. Мазохистично търпяхме с прикрита, но перверзно жадувана наслада отново и отново да ни етикетират, разграничават и разделят, да ни посочват с пръст „вражеския цвят” като виновен за всичките ни беди и да ни обещават, че този път ще е наистина хубаво и почти няма да боли.

А сега причиняваме същото на децата си. С какво право вие ще сте горди, след като ние бяхме унизени? С какво право вие ще сте смели, след като ние бяхме страхливи? С какво право вие ще се бунтувате, след като ние бездействахме? С какво право вие ще имате достойнство, докато ние избрахме комфорта? Кой ви позволи да нарушавате правилата, които ние крепихме толкова години с мълчанието си? Кой ви разреши да казвате на глас мръсните тайни, с които ние толкова дълго свиквахме да се примиряваме? Кой ви каза, че вие можете да промените това, което ние не променихме, макар да не сме сигурни, че се опитахме? Защото това е, което казваме на децата си, на днешните и на бъдещите студенти. Отказваме им правото да се борят, от което ние сами се отказахме, дори не помним кога. Все имаше нещо по-важно за вършене. Да си намерим работа; да си намерим по-добра работа; да си намерим работа, която не зависи от това кой печели изборите; да си намерим по-добра работа според това дали който трябва е спечелил изборите; да си намерим работа, от която зависи кой печели изборите; да гласуваме за този, който дава работа; да не гласуваме, ако за това нищо не дават. Ако им разкажем това, ще ни повярват ли? Ще ни разберат ли? Ще ни простят ли? Ако покажа на децата си гневните си дописки в студентския вестник, как да им обясня защо петнайсет години по-късно се налага да напиша същото? Как да им разкажа какво правихме през тези години, та не им дадохме поне една обиколка преднина? Как да им кажа, че може би някой ден и те ще трябва да окупират аудиториите и да протестират по площадите, отново?

„За 24 години ние самите не успяхме да гарантираме най-базовите демократични ценности – затова дължим подкрепа на тези студенти, които имат смелостта да се борят за тях”, написаха в декларация преподавателите от Софийския университет, които подкрепят студентския протест. „Вярваме, че в политиката моралът има място – и то днес, тук и сега. Затова се чувстваме длъжни да подкрепим студентите, дръзнали да се надигнат срещу цинизма, бездушието, пасивността и недоверието, разяждащи основите на обществото ни и поставящи под въпрос нашето бъдеще като политическа общност.” А докато преподавателите четяха декларацията си и множеството в двора на университета ги аплодираше, се чу, че са окупирани и НАТФИЗ, Нов български университет, университетите в Пловдив и Велико Търново.

Отвъд патоса, академичният съвет на СУ също подкрепи високите идеали на студентите, но гласува против окупацията на университета и ги призова да потърсят други форми на протест. „Сега не е времето за окупация, не е мястото и начинът”, каза ректорат на СУ проф. Иван Илчев. Той не каза кое е времето, нито кое е мястото и какъв е начинът. Не знам защо този път не го каза, както го направи преди по-малко от месец:

„Уважаеми колеги, вие влизате в университет, който опитва да остане социален. Да ви учи да запазите чувствителността си към обществените недъзи. А ние ще опитваме и дано успеем да ви възпитаме като личности, да изградим у вас, това, което по-мъдри наши съвременници наричаха култура на сърцето, култура на морал и култура на самостоятелно мислене. Искаме да бъдете личности, които без страх отстояват справедливото си мнение било срещу университетската управа, било срещу оправията в обществото. Бъдете барометър на нашите грешки. Но не забравяйте, че право да иска има този, който дава. Нека бъдем достойни. Огледайте се и вижте колко сте. Силата е с вас. Силата да променим родината си. Не друг, а ние. Не в полза на тогоз или оногоз, а заради всички нас.”

Нека бъдем достойни. Да смирим цинизма и тщеславието си. Да преглътнем обидата и озлоблението. „Ние сме вашите деца”, каза едно момче с мегафон, застанало на стълбите на ректората между братята Евлоги и Христо Георгиеви, като между двама добри отци. Да застанем и ние до децата си. Защото от тях очакваме да поправят нашите грешки и да довършват нашите битки. Искаме от тях да имат бъдещето, което ние не се осмелихме да си извоюваме. Държим да са личностите, които ние не успяхме да бъдем. Но право да иска има този, който дава, нали? Дължим им го. Дължим си го. Не друг, а ние.

Ралица Ковачева, reduta.bg



Споделете текущата публикация:

Коментирай





Ако коментарът ви не е на кирилица няма никакъв смисъл да натискате този бутон!
Не го правете и ако не сте напълно съгласни с тези правила!



Реклама

advert-vnews1

Hot News

Изпращаме месеца с дъждовно и хладно време

Температурите падат още от понеделник с повече от 15 градуса

Очертава се топла и нормална зима. Според прогнозите на различни метеорологични центрове 60% е вероятността в България предстоящата […]

 

Септември 2018 година е повратна точка в световната история – за пръв път 50% от човечеството вече са в средната класа, […]

 

Само ден почивка по Нова година, но за сметка на това по Коледа няма да работим цели 5 дни. Почивните дни […]

 
 

към началото