твоята гледна точка
Да спиш с врага
Автор: Ралица Ковачева, reduta.bg, добавено на 17.10.2013 година, в категории: Твоят глас, Коментари (0)

„Най-големият враг на демокрацията е опростяването, което свежда плуралистичното до едно единствено нещо и по този начин отваря вратата за крайността.” А крайностите –  популизъм, ултралиберализъм, месианство – са интимните неприятели на демокрацията, пише в едноименната си книга Цветан Тодоров. И обяснява простичко какво означава плурализмът: „дори всички власти да са легитимни, те не трябва да бъдат поверявани на едни и същи хора, нито съсредоточавани в едни и същи институции”. Както става очевидно, простичкото обяснение няма нищо общо с опростяването. Цветан Тодоров отдавна е доказал, че няма нужда от сложна Местанова реч, за да звучи образован и умен. Но да се върнем на плурализма: „От решаваща важност е съдебната власт да не бъде подчинена на политическата власт (в която са събрани изпълнителната и законодателната), а да може да взема независими решения. Същото важи и за медийната власт – последната от властите, която вместо да обслужва само правителството, трябва да остане самата плуралистична. Икономиката, която зависи от частните капитали, запазва своята автономия спрямо политическата власт като последната не се превръща в обикновен инструмент за задоволяване на икономическите интереси на няколко магнати.”

Тоест, плурализмът означава разделение на властите – на институциите и хората, които ги упражняват. Плурализмът означава да има много неща, а не едно единствено нещо (партия, идея, личност, интерес). Плурализмът означава непрекъснато търсене на баланс, на компромис, на хармония между многото различни, така че да не доминира едно единствено и никое да не се чувства губещо, непредставено, маргинализирано. Какво обаче се случва в България? Опростяване (да не се бърка с опростачаване, макар двете да са свързани). Не е и това да говориш като за баба Пена (по Бойко Борисов) или за леля Паца (по Кирил Добрев).  Става дума за целенасочено свеждане на всичко до едно, но представено като избор на обществото. Всъщност избор, направен в условията на пълна невъзможност за избор и представен като единствена възможност. Ляво – дясно. Червено- синьо. Чуждо – българско. Богат – беден. Кое е правилното определя този, който е на власт. И няма кой да му противоречи, защото няма плурализъм в смисъла, описан от Цветан Тодоров – всички власти се заемат от едни и същи  хора (или както е модерно да се казва, кръгове), зад които стоят едни и същи пари, интереси, медии. Като казвам едни и същи, да не се разбира едни и същи през годините, макар често редуването да е само привидно – пребоядисва се само фасадата. Войната на различни кръгове в определен момент също не променя общото впечатление – отново имаме фалшив избор между „добрия” и „лошия” кръг.

За да има реален избор, обществото трябва да може свободно да обсъжда различни възможности. Това също е плурализъм. За целта е необходимо обществото да разполага с пълната информация, да може да чува различни мнения, да изразява различни мнения, да влиза в спор с управляващите и със самото себе си. Само така гражданите участват в играта наравно с тези, които държат властта. А за да има феър плей, както и във футбола, трябва терен – добре поддържана трева, правила и рефери. Този терен са медиите – те са едновременно тревата (каналът, средството), правилата (професионални и етични стандарти) и реферите (взимат решения, селектират, определят позиции). Теренът трябва да е достъпен за всички. Правилата трябва да важат за всички. Реферите трябва да отсъждат справедливо и според правилата. Тогава има плурализъм. Този плурализъм обаче е невъзможен без плурализма в упражняването на властта – нали помните – властите не трябва да бъдат поверявани на едни и същи хора, нито съсредоточавани в едни и същи институции, за да не бъде съдебната власт подчинена на политическата власт, а последната да не се превръща в инструмент за задоволяване на икономическите интереси на няколко магнати.

Защото няма как четвъртата власт да е плуралистична, ако първите три не са. Няма как четвъртата власт да е независима, ако останалите не са. Самата липса на плурализма, както е определен от Цветан Тодоров, създава тази порочна зависимост на властите една от друга – не взаимен контрол и гаранции между много (различни), а зависимост от един център, да не кажа кръг (едни и същи хора, интереси, пари). Завихря се порочен кръг, който угоява тази зависимост до степен, че тя се превръща в единствен обективен фактор в обществения живот – който има власт, трупа пари, с които получава още власт, чрез която получава повече пари, чрез които…и т.н. Началото на кръга се губи десетилетия назад, а името му е легион – „задкулисие”, „октопод”, „олигархия”, „мафия”… От 14 юни насам (официално) образът му е Делян Пеевски. Няма власт, която да не му е поверена – съдебна, законодателна, изпълнителна (несполучливо и за кратко), икономическа, медийна. Макар и далеч не единствен, определено емблематичен персонаж. Въпросът „Кой?” (назначи Пеевски) отвежда към задкулисното кръвосмешение на власт, пари и медии, при това с над десетгодишна давност (само по отношение на явлението Пеевски, не на принципа „Пеевски”). И тъй като липсата на властови плурализъм не допуска обратната теза, т.е. не допуска обществото да получи информация, нито различни мнения и позиции, „задкулисието” трудно може да бъде изобличено фактологически. За сметка на това, въоръжено с целия властови арсенал, то не просто прикрива или манипулира фактите, а просто ги изфабрикува и ги „продава” по цялата властова верига във всякакви форми– от семплите социални благини, отпускани от правителството, през парламентарната гротеска „Пеевски законотворства за изсветляване на медийната собственост”, сатанизирането (простете за заемката) на всичко чуждо (западни капитали, чуждестранни хранителни вериги, бежанци-канибали) до очернящите кампании в медиите срещу идеологическите врагове (десни, неолиберали, богати). Схемата, макар и очевидно абсурдна – работи, под общия знаменател на оцеляването – то е единствената цел както на „задкулисието”, така и на тези, които то по-лесно или по-трудно, едни или други средства в крайна сметка присъдружава. Защото изборът е отново фалшив – или оцеляваш със силните или разбираш, че това, което те убива, е по-силно.

А най-голямата му сила е в нашата мазохистична жертвоготовност за още и още от същото, защото сме напълно и необратимо убедени, че нищо не зависи от нас и всяка промяна е невъзможна. Разполагаме с изобилна аргументация, почерпена от националния исторически и личния житейски опит. Дори не подозираме, че „демокрациите отхвърлят фаталистичното поведение на примиреност”, защото „всяка демокрация носи в себе си идеята за възможно подобрение на социалния ред и за усъвършенстване благодарение на общите усилия”. Фаталистичната примиреност ни е добре позната, за разлика от общите усилия. Добре знаем какво е всичко да е общо – парите, заводите, блоковете, нивите, властта. Знаем, че у нас няма общо – то или ничие, или нечие. За усилията знаем, че си струват само ако носят лична облага, дори да е за сметка на другите. Знаем също, че общите усилия (орташката кобила) са вятър работа. Особено ако става дума за борба с вятърни мелници. И ако някой все пак реши „да гони Михаля”, останалите ще затворят прозорците (да не стане течение, че ще настинат), ще дръпнат пердетата и ще седнат пред телевизора. А после ще си легнат, неподозирайки, че делят леглото с най-големия си враг – самите себе си.

 

Цитатите са от откъса от книгата „Интимните неприятели на демокрацията”, публикуван от издателство „Изток-Запад”



Споделете текущата публикация:

Коментирай





Ако коментарът ви не е на кирилица няма никакъв смисъл да натискате този бутон!
Не го правете и ако не сте напълно съгласни с тези правила!



Реклама

advert-vnews1

Hot News

Нотариусите ще бъдат задължени да докладват в общините какъв данък е платен за всяка сделка с недвижим имот или моторно превозно средство. В 7-дневен срок те ще трябва да уведомят какъв […]

 

За първи път през октомври повишението на цените на пшеницата в края на лятото се отрази чувствително върху инфлацията, която на […]

 

България няма да участва на песенния конкурс Евровизия. Поне в следващото му издание, което трябва да се проведе в Израел. Това […]

 
 

към началото