твоята гледна точка
Време разделно за (анти)патриоти
Автор Vnews, добавено на 08.06.2015 година, в категории: Твоят глас, Коментари (0)

Не става дума за паметника на Самуил. Нито за това дали очите му светят, нито в какъв цвят. Нито за естетическите достойнства на паметника, нито за мястото му. Става дума за нас. За нас, хората. За това как един паметник (само поредният от много примери) може да ни раздели. Да се изпокараме и изпонамразим. Да се чуди човек – все пак става дума за парче метал! Но у нас никога не става дума за нещо конкретно, а винаги за нещо голямо, генерално, историческо.

Ето, да вземем паметника. Скулптор и спонсор решават да подарят паметника на София. Държавата, от своя страна, решава да го изтъпани на пъпа на София, да се блещи патриотично със светещите се очи (не знам дали е умишлен контрапунктът с ослепените Самуилови войници) и да хвърля историческа светлина чак до Скопие. Може пък замисълът да е по-прост – още едно нещо за тържествено откриване. Не знам. Но един паметник не идва сам – винаги има контекст.

А контекстът е обилен: исторично-патриотичен патос тресе държавата в последните години. Колкото повече зацикля икономиката, толкова по-силно се вее патриотарското знаме. Като няма хляб, а кебапчетата се изчерпаха, ще се храним с патриотизъм. Не, не с патриотизъм, а с родолюбие, защото, както казва Дучето, не харесваме тая американска дума. И Мел Гибсън не харесваме (ама това сигурно е заради „Смело сърце“, където героят е целият нарисуван в синьо, досущ като от агитката на „Левски“). То не бяха вампири, златни маски, чудодейни икони и доказателства, че българската нация е най-старата в Европа, света и Космоса – по-стара от македонската даже.

После дойде Лувъра – първо българският, после и френският. И в тая сага доминираше патриотизмът – не за изкуството е всичко, не за културата, а за едната слава на майка България. Построихме магистрали, построихме арени, построихме музей на музеите (и музей на розата). Изобщо, строителният патос върви ръка за ръка с патриотичния. Както се пееше навремето, „да строим живота нов“. За по-младите, песента продължава така: „Гордо знаме ни е Ботев, пръв учител Димитров“. Не Божидар Димитров – Георги Димитров, но това са подробности.

И още контекст – родолюбието иска силно да любиш и мразиш. Любенето ясно, но трябваше да се оправим с мразенето. И се почна – циганите, бежанците, гейовете, „соросоидите“, „толерастите“, „либерастите“. Всеки, който не посреща трети март с българското знаме за профилна снимка във Фейсбук и не е споделил поне веднъж клипчето как се прави капучино с образа на Левски в каймака, бива заклеймен като антибългарин. Не дай си Боже, да кажеш нещо добро за Европа – оная лоша, буржоазна, снобска Европа, що посяга на розовия домат и смилянския боб! Това е дори по-лошо от това да не викаш за „Лудогорец“ в евротурнирите.

Но истинският патриот знае, че злото трябва да се сече из корен. Вън турските (циганските, арменските и пр.) приказки и песни от учебниците! Да накървавим историята, за да знаят децата истината за турските зверства в турското робство на турците, дето още ги търпим. „Време разделно“ пак ни е любимият филм, да видят децата истината в бялата пазва на Аня Пенчева. На това място се включва и БПЦ и държи патриотичното исо: Мадона е анатема, а йогата е религиозна пропаганда. Не, че българското племе някога е било особено религиозно, но православието е патриотично, сиреч правилно и добро.

И така нататък, и така нататък. Зад всеки камък – легенда, зад всяка дума – митология. Ние не спорим за конкретните неща тук и сега, ние избираме страна в историята. Не обсъждаме паметник – възстановяваме историческата истина. Не спорим за съдържанието на учебниците – лекуваме исторически комплекси. Не възстановяваме археологически паметници – строим бутафорни крепости и замъци, за да маскираме празнините в историческото си знание. На мястото на социалистическата история се настани демократичната историческа безпътица, в която нито ние знаем какво да напишем в учебниците, нито децата разбират какво пише там. Истината се оказа трудна за намиране.

И избрахме най-лесното – да напълним празнините с патриотизъм. Не патриотизъм, патриотарщина. Лозунгарство. Шумно тупане по косматите гърди. Родолюбие на килограм, в противовес на предизборните кебапчета. Пари няма, но любовта към родината е безплатна и безкрайна. И най-лесният начин да уличим враговете, инакомислещите. Не си съгласен? Не си патриот! Не си българин! Антибългарин си! Ако не харесваш паметника на Самуил, Волен Сидеров, „Лудогорец“, френския гастрол на трайкийските съкровища, Путин, Държавна сигурност; ако не искаш да обесиш публично дори един циганин, да нариташ поне един бежанец отвъд оградата на границата, ако имаш приятели гейове или Боже опази!, си гей лично – антибългарин си. Не просто имаш различно мнение, не просто имаш етични или естетически различия – ти си контрапатриот, платен агент на антибългарска пропаганда, враг на родината и народа.

Така написано звучи абсурдно, нали? Но този абсурд се лее от сутрин до вечер от екраните, мониторите и страниците. А когато излезе от виртуалното пространство – излиза на площада в Гърмен. Идат избори, а партийните каси са пълни с патриотизъм. Народните души пък са пълни с гняв, омраза и желание за мъст – за беднотията, за липсата на правосъдие, за пълната безизходица, в която вече не стига да оставиш бирника в калта, за да отмъстиш на държавата.  Защото държавата я няма, няма даже на кого да теглиш една. А гласовете говорят ли говорят: но ти си българин, имаш достойнство – защити го! Покажи им! Накажи ги! Страшни са тези гласове, когато звучат в главите на бедни, необразовани, онеправдани, озлобени хора.

Но целта оправдава средствата – ако ще ги докараме до урните, нека излязат със сопи по мегданите. Нека се мразят, само да гласуват. Едните ще ги купят с омраза и трибагреници, другите със страх и кебапчета. А тия, дето се пеним във Фейсбук да светят ли очите Самуилови, ще продължим да бъдем  безмощни зрители на собствения си живот. За нас няма кебапчета, а трибагрениците не ни стигат. Но на кой му пука – ние сме статистически незначителни и електорално неинтересни. И най-важното – напълно безопасни, защото никога няма да се обединим за важното, но винаги ще намерим повод да се разделим по някой особено интелектуален въпрос. Иронично, предвид цялата му история или точно заради нея, „Време разделно“ май наистина е филмът на българите.

Ралица Кръстева, reduta.bg



Споделете текущата публикация:

Коментирай





Ако коментарът ви не е на кирилица няма никакъв смисъл да натискате този бутон!
Не го правете и ако не сте напълно съгласни с тези правила!



Реклама

advert-vnews1

Hot News

27 червени депутати не се подчиниха на Корнелия Нинова и дадоха гласа си при избора на Сотир Цацаров за шеф на антикорупционната комисия.

В сряда главният прокурор получи подкрепата на 165 народни […]

 

Днес в низините и котловините ще има ниска слоеста облачност или мъгла. Над останалата част от страната ще бъде облачно и […]

 

Цените на е-винетките за всички категории пътни превозни средства остават непроменени и през 2020 г. Собствениците или водачите на леки коли […]

 
 

към началото