твоята гледна точка
България на едно „наздраве“, два Лувъра и три култури
Автор Vnews, добавено на 19.04.2015 година, в категории: Твоят глас, Коментари (0)

Не вярвах, че ще дойде ден да се похваля, че съм участвала в четвъртата асамблея „Знаме на мира“. През 1988-а бях пети клас и учех в малко градче далеч от столица та, та не знам по силата на какво чудо попаднах сред подрастващия елит, избран да представлява българската младеж на високия форум. От форума не помня много. Най се впечатлих от чисто новия (още миришеше на боя) блок в Студентски град, където живеехме и също толкова нов и чист стол (пак там), където се хранехме. Мечтаех си как ще стана студентка и ще живея в този град на студентското благоденствие. Помня също как Тодор Живков откри асамблеята в зала 1 на НДК и ни покани на прием в резиденция „Бояна“. От приема помня единствено как храната свърши толкова бързо, че се добрах само до сладолед и пъпеш, в резултат на което прекарах повечето време в тоалетните на резиденцията.

Ако знаех, че ще дойде ден да разказвам спомени от това време, със сигурност щях да се постарая повече, дори да си записвам. Сега можех да съм звезда, достойна за сутрешните блокове, с едни „Мемоари на една асамблейка“. И даже, можех да ги представя в Лувъра (парижкия)… Гледах тия дни новините от българския културен фурор в Париж и все си спомях девиза на асамблеята – „Единство, творчество, красота“. Колко вярно, мислех си, отразява българската душевност, колко далновидно! Единството няма да го коментирам, след Нина Гергова тая дума се изпразни от съдържание. Виж творчеството – то ни е в кръвта. Това политика, това култура, това икономика, история – творим, не се маем. Апотеозът на този всенароден творчески устрем, символът на невижданият ни културен подем, е родният Лувър, отнел с неподражаема дързост претенцията на Париж единствен да си има Лувър и дръзко наречен „Квадрат 500“, в неудържим полет на културтрегерската мисъл. А за красотата – то е очевидно, отвън и отвътре. Изобщо, духът на асамблеята е жив. И Ванга ще потвърди.

Сам Бойко Борисов припомни, че България в Лувъра е сбъдната мечта на Людмила Живкова: „Навремето това е било мечтата на Людмила Живкова – в Лувъра да влезе и да направи изложба, онази държава на времето, да влезат в Лувъра. Това сега беше направено за България.“ Защото „България на три култури лежи като държава“. Най-добре, както винаги, го каза стожерът на българщината и властелин на историята Божидар Димитров: „Французите вече ще знаят, че си имат работа с баш европейците на Европата.“ Алеко Константинов би оценил това „Европата“, сякаш излязло от устата на неговия Бай Ганьо, възроден, пълнокръвен, ръзгърден, блъскащ косматите си гърди и крещящ „Болгар, болгар!“. А превъплъщенията му – легион. „Вежди Рашидов е майстор, просто е такъв – сваля много бързо дистанцията между себе си и съответния френски министър. Казва направо: „Наздраве, приятел, дай сега да направим една изложба!“, умилява се Божидар Димитров.

Самият министър потвърждава историята – пред „Стандарт“ той разказва как бил поканен на „тузарска вечеря в елитен ресторант“ в Брюксел с Анри Лоарет, тогавашният директор на Лувъра. „Някъде между второто и третото блюдо на гурме менюто“ Рашидов го зашеметил с истории за българското културно-историческо наследство (изобщо, у нас културата и масата са неразривно свързани – култура на маса и култура за масата). После го поканил в България и пак на вечеря, двамата си стиснали ръцете и си казали „наздраве“. И не стига, че ей така, с едното наздраве уредил изложбата; не стига, че издействал някакви си хористи да пеят в Париж ( а не „по селата“) и им направил реклама; не стига, че представлява „България и българската култура на най-престижните места“, ами и един лев хонорар не е поискал! „Поисках ли хонорар, че вкарах българската култура в най-големия световен музей? Аз работя за българската държава. А някои се занимават с всичко друго, но не и с достойнството на българския народ. Докога аз ще работя за достойнството на моя народ?!“ Докога, питам и аз, докога ще оставяме достойнството си на г-н Рашидов?!  Ама прав е – министрите не са като хористите – „цял живот са на държавната ясла и папат“ (хористите, да не си помислите обратното). И пита, риторично мисля: „Това ли е проблемът на нашата родина – кой и колко пари получава.“ Шегувате ли се, г-н министър, питам и аз риторично.

Някои си позволиха да се усъмнят в приноса на властта към българската култура и световната й популярност. Културни прояви на българи в Париж не липсват, смята  оперната певица Александрина Пендачанска, при това дръзва да смята, че същите „се случват и без министри, и без самолети, и без командировъчни.“ Трудно ни е да си го представим. Не виждаме как без този принос би било възможно именно изложбата на тракийското изкуство в Лувъра да стане повод и място за парижката премиера на книгата на журналистката Валерия Велева „Рани от власт“. Според официалното прессъобщение на културното министерство, Антон Дончев приветствал изложбата и представил книгата с думите „Светлината идва от истината”. Академикът оценил „Рани от власт” като творба, която може да разпали огъня на познанието.“ Нам не е съдено да разберем връзката на книгата, съдържаща „46 знакови интервюта с политици и интелектуалци“, с тракийските съкровища – интервю с тракийски владетел не открихме в съдържанието. Може би отговорът се крие по-скоро в заглавието на книгата, което намеква, че близкото общуване с властта може и да е болезнено. Но, нека не сме дребнави, защото, както е казал министър Рашидов, всичко е от „дребничката човешка хорска злоба“.

И черна неблагодарност и завист бих добавила. Човекът се погрижил за журналистите, своите „приятели-колеги“, всичко им обезпечил, както си му е редът, защото „аз уважавам българските журналисти“ – така де, какво по-голямо уважение от самолетен билет, хотел и 35 евро командировъчни може да иска един журналист?! Едно време бяха доволни и да ги нахранят, а сега – в Париж! И каква стана тя, вместо благодарност – скандали. Ама той не ги е повикал да създават скандали, как не ги е срам! Всъщност, не, скандалите ги направиха ония, дето не ги заведоха до Париж. Завист ви казвам, сплетни и завист. Цветът на българската култура и държавност, украсен от венчелистчетата на журналистическия авангард дефилира в Париж, а вместо национална гордост събитието докара крамоли и присмех. „Не може това да бъде нормална държава. Нито пък нормална журналистика“, вика министърът. И е прав, да ви кажа.

В крайна сметка, какво се възмущаваме толкова, след като това си е „общоприетият ред“, както са обяснили от министерството на културата пред „Дневник“. Общоприет си е, още от времето на асамблеята, а и след това. Винаги е имало журналисти в правителствения самолет и винаги не е имало място за всеки. Винаги е имало журналисти с ресор „Министерски съвет“, чиято основна задача е да пътуват с премиера, (който и да е той) и да отразяват щателно външнополитическите му подвизи. Журналистическият фолклор е пълен с умопомрачителни истории за скандали между репортерки коя ще пътува с премиера. Или с президента, или който плати командировката. В последните години кризата удари лошо „общоприетия ред“, та можем да ги разберем колегите, които петимно са се метнали на борда с държавните билети. Не разбирам обаче, защо ни трябват още доказателства – ние си знаем кой кой е и без списъци. И какво от това, след като и привилигированите, и привилигироващите ги си пребивават безметежно в „елита“, наводняват телевизорите и пресата, казват ни за какво да мислим и как да мислим, посочват ни кой е добър и кой лош. Дали са пътували до Лувъра не ми се вижда по-важно от това дали навремето са пътували с Георги Първанов в Москва, да отразят „Големия шлем“ или с Пламен Орешарски във Виетнам миналата година например (а някои и трите пъти). Нито командировките са най-доброто мерило на слугинажа, нито журналистите са единствените, които добре знаят, че най-добре се живее откъм подветрената страна на властта.

Изобщо, живеем си ние в една безкрайна асамблея „Знаме на мира“: до паметника „1300 години България“ застава Орфей от летището; надграждаме средновековните крепости с атракциони и строим бутафорни замъци; поливаме дюните с бетон, за комфорта на новия-стар „елит“, докато простолюдието плажува в Гърция; на мястото на „Работническо дело“ изниква цяла медийна плеяда, готова да бъде вярна всекиму, стига да я храни. Властта все така си отглежда култура и журналистика, които да й подхождат и да я обслужват – гротескни, нелепи и жалки във фалша си. Досущ по израза на неподражаемия Божидар Димитров – „облечени като тракийки, едната цица навън“.

Ралица Ковачева, reduta.bg



Споделете текущата публикация:

Коментирай





Ако коментарът ви не е на кирилица няма никакъв смисъл да натискате този бутон!
Не го правете и ако не сте напълно съгласни с тези правила!



Реклама

advert-vnews1

Hot News

Пандемията от коронавирус в света ускорява хода си, но още не е достигнала своя пик, заяви на брифинг в Женева генералният директор на Световната здравна организация Тедрос Аданом Гебрейесус.

По думите му, […]

 

Паркинг за няколкостотин автомобила планира да обособи общината в широкия център на Варна. Това стана ясно на днешното заседание на постоянната […]

 

Продължават острите реакции срещу искането църквата „Света София“ в Истанбул да се превърне в действаща джамия. Европейската комисия и руският патриарх […]

 
 

към началото